Пендъргаст остана неподвижен, прикован към стената от тежките вериги.
— Имам да кажа нещо на Албан.
Фишер направи жест с ръка, сякаш искаше да каже „Моля, заповядайте“.
Пендъргаст се обърна към Албан.
— Аз съм твоят баща. — Прости думи, изречени бавно, но натоварени със смисъл. — А Хелън Естерхази беше твоя майка. — Кимна към Фишер. — Убита от този човек.
Последва дълго мълчание. После Фишер се обърна към Албан и заговори със снизходителен, почти бащински тон.
— Албан, искаш ли да отговориш с нещо на това? Сега е подходящият момент.
— Татко — с висок, ясен глас каза Албан, гледаше Пендъргаст в очите. — Да не би да се опитваш да провокираш у мен някакво тесногръдо семейно чувство? Ти и Хелън Естерхази просто сте дарители на сперма и яйцеклетка. Аз съм създаден от други.
— Докато твоят близнак, брат ти, работи като роб на полето?
— Той е продуктивен член на обществото. Аз се радвам за него. Всеки е на мястото си.
— И смяташ, че си по-добър от него.
— Разбира се, че съм по-добър. Всеки тук е създаден за своето място и го знае от самото начало. Това е върховният обществен строй. Видя Нова Годои. Няма престъпления. Не страдаме от депресии, от душевни заболявания, не се пристрастяваме към наркотици. Нямаме никакви социални проблеми.
— И се издържате от натъпкани в концлагер роби.
— Думите ти са плод на невежество. Те имат своята цел. Разполагат с всичко, което искат — естествено, с това изключение, че не можем да им позволим да се възпроизвеждат. Някои хора просто са по-добри от другите.
— А ти, като най-добрия от всички, си Übermensch. Свръхчовек. Върховният нацистки идеал.
— Приемам с гордост това определение. Свръхчовекът е идеалното човешко същество, съзидателен и силен, над дребнавите представи за добро и зло.
— Благодаря, Албан — каза Фишер. — Изключително красноречиво казано.
— Свръхчовекът — повтори Пендъргаст. — Кажи ми, какво представлява Kopenhagener Fenster? Копенхагенският прозорец?
Албан и Фишер се спогледаха, явно изненадани, а може би и разтревожени от въпроса. И двамата обаче бързо се окопитиха.
— Нещо, за което ще си останете в неведение и в гроба — побърза да отговори Фишер. — А сега auf Wiedersechen.
В помещението се възцари тишина. Лицето на Пендъргаст бе бледо като мрамор. Той бавно сведе глава и раменете му се отпуснаха — самото въплъщение на отчаянието и примирението.
Фишер изгледа пленника си.
— За мен беше удоволствие да се запознаем, хер Пендъргаст.
Пендъргаст не вдигна очи.
Фишер кимна на Бергер и тръгна към вратата на килията. След миг Албан се обърна да го последва.
Фишер спря на изхода и погледна назад към Албан. На лицето му се изписа лека изненада.
— Помислих си, че ще искаш да видиш това.
— Какво значение има? — отвърна Албан. — Имам по-добри неща за вършене.
Фишер се поколеба за момент. После сви рамене и излезе, следван от Албан. Вратата се затръшна тежко зад тях и войникът зае позиция пред нея, с готов за стрелба автомат.
67
Отвън се чу бърза размяна на реплики. После вратата се отвори отново. В килията влязоха още трима войници — двама с различни вериги и окови и още един с ацетиленова горелка. Бергер се огледа. В помещението имаше седем души — четиримата войници, самият той, затворникът — и мъртвото тяло на Егон.
Бергер хвърли поглед към трупа. Лицето му все още беше замръзнало в нелепо изражение на агония, крайниците бяха вцепенени и под неестествени ъгли, езикът се подаваше навън, дебел като колбас, а от ушите, носа и устата му продължаваше да тече кръв. Докторът се обърна към войника на пост и нареди:
— Разкарай това.
Войникът свали железните окови от китките и глезените на Егон. Освободеното тяло тупна тежко на пода. Войникът се наведе, хвана едната сгърчена ръка и извлече трупа в ъгъла.
Бергер кимна към Пендъргаст и нареди на немски:
— Подготви го.
На лицето на войника се изписа жестока усмивка. Той се приближи до Пендъргаст, чиито ръце и крака бяха приковани към каменната стена, и започна да го удря свирепо и методично в лицето и най-вече в корема. Пендъргаст се гърчеше и пъшкаше от болка, но не издаде никакъв друг звук.