Пендъргаст поклати горчиво глава.
— Какъв дяволски сложен заговор — но е трябвало да бъде сложен, за да не предизвика никакви подозрения. Ако случилото се не беше изглеждало абсолютно, неоспоримо достоверно, нямаше да намеря покой, докато не разбера истината. Точно както нямам покой сега.
Последва момент на ужасна тишина.
— Но пък, от друга страна, защо просто не дойде при мен онази вечер в лагера? Защо не ми позволи да ти помогна? Защо, защо ме изключи от всичко това?
Той замълча.
— Има и нещо друго. Нещо, което трябва да знам. Обичаш ли ме, Хелън? Обичала ли си ме изобщо някога? Винаги съм чувствал в сърцето си, че ме обичаш. Но сега, след като научих всичко това, откъде мога да съм сигурен? Иска ми се да повярвам, че при първата ни среща просто си искала да се добереш до информация за Одюбон, а след това най-неочаквано си се влюбила в мен. Но дали не греша? Дали бракът ни не е бил просто една хитрина? Дали не съм неволна пешка в някакъв голям план, който не разбирам напълно? Хелън, моля те, кажи ми. За мен е… същинска агония да не зная.
Хелън продължи да седи неподвижно като статуя. Една-единствена сълза се отрони от окото й и се търкулна по бузата й. Това беше нещо като отговор.
Пендъргаст я изгледа дълго, изпълнен с очакване. Накрая с едва доловима въздишка затвори очи. Когато ги отвори отново, в стаята беше останал само той.
И тогава някъде отдалеч, от предната част на апартамента, се разнесе приглушен писък.
28
Пендъргаст скочи, изхвърча от стаята и се втурна по коридора към приемната. Докато приближаваше, суматохата се засилваше. Няколко гласа се смесваха с неразбираемите пискливи вопли на госпожица Ишимура, а към това се прибавяха нечии стонове и несвързано бърборене.
Пендъргаст нахълта в приемната и бе посрещнат от необичайна гледка. Един портиер и началникът на охраната на „Дакота“, казваше се Франклин, държаха кльощав младеж, почти момче, облечен в джинси и прокъсана работна риза. Косата му беше сплъстена, цялото му тяло бе покрито със сажди и от него се носеше противна воня. Едното му ухо беше увито в окървавен бинт, имаше мръсни превръзки и на ръката и крака си. Момчето явно не беше на себе си, едва можеше да стои, очите му се бяха подбелили и мърмореше неразбираемо.
Пендъргаст се обърна към началника на охраната.
— Какво става, по дяволите?
— Съжалявам, господин Пендъргаст, но момчето е в беда, ранено е.
— Виждам. Но защо сте го довели тук?
Охранителят се смути.
— Моля?
— Господин Франклин, защо сте довели момчето не къде да е, а именно тук, в моя апартамент? Трябва му болница.
— Знам, сър, но тъй като е ваш син…
— Син ли?! — Пендъргаст зяпна напълно изумен парцаливото момче.
Началникът на охраната млъкна и панически започна отначало:
— Просто си помислих, тъй като каза… — Поколеба се отново. — Надявам се да не съм направил нещо нередно, като го доведох тук.
Пендъргаст продължаваше да зяпа. Всички мисловни процеси в главата му бяха прекъснали и той бе погълнат от чувството за нереалност, сякаш светът изведнъж бе станал плосък, като от някакъв анимационен филм. Вглеждаше се в чертите на момчето — светлорусата коса под саждите, сребристосините очи, тясното патрицианско лице — и вцепенението и изумлението му само растяха. Не можеше да се движи, да говори, да мисли. А всички в помещението чакаха да каже нещо, да действа, да потвърди или да отхвърли.