Нов стон на момчето наруши настъпилата тишина.
Звукът сякаш сепна Франклин.
— Простете, господин Пендъргаст, но ако предпочитате, ще се погрижа за случая, ще повикам полицията или линейка. Реших, че щом е ваш син, ще предпочетете да се погрижите лично… да не намесвате властите… — Гласът му замря смутено.
Устните на Пендъргаст се раздвижиха, но беззвучно.
— Господин Пендъргаст? — Началникът на охраната и портиерът все така държаха момчето.
Поредното дълго мълчание сякаш се втвърди в помещението, докато всички чакаха. Шепотът на водата, спускаща се по мрамора, изведнъж стана оглушителен.
Накрая реагира не друг, а миниатюрната госпожица Ишимура. Тя пристъпи към Франклин и започна да ръкомаха енергично. Жестовете й бяха съвсем ясни — хората от охраната трябваше да сложат момчето да легне на коженото канапе в средата на стаята. Двамата се подчиниха, а госпожица Ишимура намери възглавница и я пъхна под главата на момчето. Движението сякаш го изкара от ступора му. Очите му се фокусираха, погледът му се зарея из стаята — и се спря върху Пендъргаст.
Момчето вдигна глава. Светлите му очи проблеснаха.
— Татко… — изпъшка младежът със силен акцент. — Скрий ме…
Тези три думи изчерпиха всичките му сили и главата му се отпусна, очите се разфокусираха, устните се задвижиха беззвучно.
Пендъргаст примигна. Зрението му донякъде се проясни и погледът му, вече много мрачен, се плъзна отново по момчето, а наблюдателният му ум се събуди за множеството дребни подробности — мястото на превръзките, височината, телосложението, стойката и чертите на младежа. Докато умът му бавно се освобождаваше от вцепенението, започна да осъзнава в пълна степен онова, което виждаше — приликата с Диоген, по-голяма, отколкото с него или с Хелън. И записите от охранителните камери започнаха да се въртят безкрайно в ума му.
В главата му се оформи мисъл. „Това е синът ми. Хотелския убиец“.
— Господин Пендъргаст — обади се Франклин. — Какво да правим? Да се обадим ли в полицията? Момчето се нуждае от медицинска помощ.
„Синът ми. Хотелския убиец“.
Реалността се завърна като ослепителна светкавица. Пендъргаст изведнъж се задейства, скочи до момчето, отпусна се на колене. Грабна ръката му — направо пареше — и потърси пулса му. Бърз и накъсан. Момчето имаше висока температура и бълнуваше. Ампутациите, които си беше направило, сигурно се бяха инфектирали.
Пендъргаст се изправи и се обърна.
— Благодаря, господин Франклин. Не е нужно да се обаждате на полицията. Справихте се много добре. Незабавно ще извикам доктор.
— Да, сър. — Франклин и портиерът излязоха от апартамента.
Пендъргаст се обърна към икономката, която се загледа внимателно в устните му.
— Госпожице Ишимура, моля, донесете превръзки, леген с гореща вода, антибиотичен крем, кърпи и ножица. Занесете ги в Червената стая.
Госпожица Ишимура се втурна да изпълнява. Пендъргаст подпъхна ръце под момчето, вдигна го — беше потресаващо слабо, — отнесе го във вътрешната част на апартамента и го положи на леглото на хладна неизползвана спалня, гледаща към вътрешния двор на „Дакота“. Момчето започна да бълнува и да се тресе. Пендъргаст свали мръсните му дрехи, като ги разрязваше, когато се наложеше, след което огледа раните, като започна от ухото. Меката част липсваше и отговаряше точно на парчето, открито с първото тяло. Раната изглеждаше зле и започваше да се инфектира. Липсващият пръст на ръката беше в още по-лоша форма, костта беше оголена, а ампутираният пръст на крака кървеше силно. Момчето явно беше изминало дълъг път с ранения си крак.
Госпожица Ишимура се появи с водата и кърпите. Пендъргаст избърса лицето на момчето и това го свести.
— Татко… — рече то. — Помощ…
— Тук съм. Всичко е наред. В безопасност си — изграчи Пендъргаст. Изплакна кърпата и подсуши лицето му. Госпожица Ишимура се върна с поднос с бинтове, антибиотици и други материали.
— Не съм виновен… bitte, mein Gott, bitte, не ме издавай…
Пендъргаст внимателно почисти ранения пръст, проми раната и й сложи антибиотик и нова превръзка. След това продължи с пръста на крака, който беше най-зле и продължаваше да кърви въпреки усилията му. Въпреки това той проми раната и й сложи марля. Докато работеше, момчето стенеше и се мяташе неспокойно, като непрекъснато повтаряше: „Не съм виновен…“
Когато приключи, Пендъргаст стана. За момент стаята се завъртя около него. Госпожица Ишимура го сграбчи за ръката и го задържа, след което го отведе почти като дете в коридора, като му обясни със знаци, че тя ще се заеме оттук нататък, че не е нужно да се притеснява за момчето, че трябва да се прибере в кабинета си и да почива.