— Още не съм стигнал до най-лошото.
— И какво е то?
— Теорията му за престъпленията. Шантава е, меко казано.
Хейуърд въздъхна.
— Да чуем.
Д’Агоста отново се поколеба.
— Смята, че Хотелския убиец е брат му, Диоген.
Хейуърд се намръщи.
— Мислех, че Диоген е мъртъв.
— Всички си го мислехме. Работата е там, че Пендъргаст не ми казва защо смята, че убиецът е брат му. Всичко изглежда толкова абсурдно… Наистина се тревожа, че смъртта на жена му го е накарала да се чалне.
— Какви са уликите му?
— Никакви, доколкото ми е известно. Или поне не ги е споделил с мен. Но честно казано, не виждам какви може да са. Моделът на поведение е напълно различен, няма нищо, което да свързва този случай с брат му. И едно бързо претърсване на базите данни показва, че брат му наистина е изчезнал и се смята за мъртъв. Това е просто нелепо.
— А какво мисли Сингълтън за тази негова хипотеза?
— Това е другото. — Макар че бяха сами в дъното на аудиторията, Д’Агоста сниши глас. — Пендъргаст не иска да казвам на никого за теорията му. Не мога да я спомена на Гибс, на Сингълтън, на никого.
Хейуърд го погледна и отвори уста да попита: „Защо не ми каза?“, но размисли. Д’Агоста изглеждаше ужасно разтревожен. И всъщност той й казваше — и търсеше съвета й. И по ирония на съдбата именно тя му бе подхвърлила идеята да включи Пендъргаст в разследването.
— Работата е там, че ако съществува информация, че извършителят може да е Диоген, колкото и шантава да изглежда тя, двамата с него сме длъжни да я съобщим. Винаги има някаква вероятност тя да помогне на разследването. Но… аз му обещах. — Той поклати глава. — Господи, наистина не знам какво да правя.
Тя нежно хвана ръката му.
— Вини, длъжен си да съобщаваш всички улики и всяка информация, дори шантавата. Ти си главният разследващ.
Д’Агоста не отговори.
— Зная, че Пендъргаст ти е приятел. Зная, че е минал през ужасно изпитание. Но в случая не става въпрос за приятелство. Дори не и за това кое е най-добро за кариерата ти. А за залавянето на опасен убиец който най-вероятно ще убие отново. Вини, трябва да постъпиш правилно. Ако Пендъргаст наистина разполага със солидна информация, трябва да я изкопчиш от него. И след като го направиш, да я съобщиш. Просто е.
Д’Агоста заби поглед в пода.
— Колкото до онази работа с Гибс, това е проблем на ФБР. Нека те се оправят. Става ли? — Тя стисна ръката му. — А сега трябва да започна лекцията си. Ще поговорим отново довечера.
— Добре.
Тя отново се въздържа от целувката и се изправи. Погледна го за последно, преди да тръгне към подиума, и остана ужасена, когато установи, че той изглежда толкова угрижен, колкото и преди.
30
Пладне. Докторът беше дошъл и си бе отишъл, стаята беше притихнала и тъмна, завесите спуснати, а момчето, изкъпано и почистено от мръсотията, спеше. В ъгъла на малкото помещение седеше неподвижна потънала в сянка фигура, чието бледо лице се рееше в сумрака като някакво привидение.
Момчето се размърда, обърна се и въздъхна. Беше спало в продължение на осемнайсет часа. Едната му ръка лежеше върху завивките, закопчана с белезници за металната рамка на леглото.
Нова въздишка, после в тъмното се появи блясък — блясъкът на отворено око. Момчето отново се обърна неспокойно и най-сетне вдигна глава. Огледа се и вниманието му се насочи към фигурата в ъгъла.
Дълго време двамата се взираха един в друг в тъмното. Накрая момчето прошепна:
— Вода?
Фигурата мълчаливо се изправи, излезе от стаята и се върна с чаша вода и сламка. Момчето посегна за нея, но движението на ръката му бе спряно от веригата. То я погледна изненадано, но не каза нищо. Пендъргаст му поднесе чашата и момчето пи.
Когато приключи, то отново отпусна глава на възглавницата.
— Бла… благодаря.
Гласът му бе слаб, но вече не бълнуваше. Отново мислеше рационално. Температурата бе спаднала, антибиотиците си вършеха работата. Дългият сън явно му се беше отразил добре.
Последва ново продължително мълчание. Накрая момчето вдигна окованата си китка и попита:
— Защо?
— Знаеш защо. Искам да знам едно нещо. Защо дойде тук?
— Защото… ти си баща ми.
— Баща — повтори Пендъргаст, сякаш изричаше дума на чужд език. — И откъде знаеш това?
— Чух… разговор. За теб. Пендъргаст. Моят баща.
Пендъргаст не отговори. Накрая момчето отново се размърда в леглото.
— Те… знаят ли, че съм тук? — Говореше несигурно, със странен акцент, отчасти немски, но омекотен от мелодичност, която звучеше като португалска. Лицето му, вече чисто, бе толкова бледо и деликатно, че под кожата можеха да се видят сините вени. Под очите му имаше тъмни кръгове като синини, а тънката коса бе полепнала по черепа му, влажна от пот.