— Ако имаш предвид полицията — каза Пендъргаст с глас, студен като сух лед, — не съм им съобщил. Все още.
— Не полицията… — произнесе момчето. — Те.
— Те?
— Другите. Моят… моят брат.
Думите му бяха посрещнати с пълно мълчание. Накрая Пендъргаст каза със странен глас:
— Твоят брат ли?
Момчето се закашля и се опита да седне.
— Още вода, моля?
Пендъргаст извади пистолета си 45-и калибър и го остави извън обсега на момчето. Отиде при него и му помогна да се надигне с помощта на допълнителни възглавници, след което му даде още вода. Този път момчето пи жадно и пресуши цялата чаша. После каза:
— Гладен съм.
— Ще бъдеш нахранен, когато му дойде времето — отвърна Пендъргаст, върна се на мястото си и прибра пистолета под сакото си. — И тъй — говореше за твоя… брат?
— Да. За моя брат.
Пендъргаст го изгледа нетърпеливо.
— Разкажи ми за този брат.
— Той е Албан. Ние сме… близнаци. Нещо като близнаци. Той извършва убийствата. Той ме реже. Смята, че е lustig. Забавно. Но аз избягах. Той преследва ли ме? — В гласа му се промъкна страх.
Пендъргаст се изправи, слабата му фигура бе като призрак в полутъмната стая. Отиде до завесата на прозореца, обърна се.
— Да видим дали съм разбрал правилно — тихо рече той. — Имаш брат близнак, който убива хора в нюйоркски хотели. Той те държи в плен и отрязва части от тялото ти — парче от ухото, пръсти от ръката и крака, след което ги оставя на местопрестъпленията.
— Да.
— И защо дойде при мен?
— Ти си… баща ми. Нали? Албан… казва така. Той говори много за теб с другите. Не знаят, че слушам. Или че разбирам.
Пендъргаст остана абсолютно неподвижен и дълго не каза нищо. След това се върна при стола и се отпусна в него, сякаш изпитваше болка.
— Може би — рече той и докосна чело с бледата си ръка, — може би е по-добре да започнеш от самото начало. Разкажи ми всичко, което знаеш. Къде си роден, при какви обстоятелства, кой е брат ти Албан и какво правите двамата в Ню Йорк.
— Ще опитам. Не знам много.
— Направи всичко по силите си.
— Роден съм в… Бразилия. Наричат мястото Нова Годои.
Пендъргаст замръзна.
— А майка ти е…?
— Никога не съм виждал майка си. Албан е добрият близнак. Аз съм… лошият.
— А как е името ти?
— Нямам име. Само добрите близнаци получават имена. Аз съм… Четирийсет и седем.
— Какви са тези добри и лоши близнаци? Какво означава това?
— Не зная как се получава. Не точно. Добрите близнаци получават всичко добро, а лошите — всичко лошо. Добрите близнаци ходят на училище, спортуват, тренират. Ядат добра храна. Ние… работим на полето.
Пендъргаст бавно се изправи, подобно на сянка, растяща в безмълвно изумление.
— Значи градчето Нова Годои е пълно с близнаци?
Младежът кимна.
— И твоят близнак, Албан, е онзи, който извършва убийствата?
— Той… обича да го прави.
— Защо убива?
Момчето сви рамене.
— И ти си избягал? Как?
— Мислят ме за по-глупав, отколкото съм. Заблудих ги, успях да се измъкна. — Момчето изхлипа. — Надявам се да не са ме проследили.
— Къде те държаха?
— Беше… под земята. Имаше дълъг тунел, стар, много хладен. Държаха ме в… гигантска пещ, студена, голяма като стая. Мръсни тухли, мръсен под. Голяма метална врата. Последния път… забравиха да я заключат.
— И после?
— Избягах и продължих да бягам.
— Как ме намери?
— Чух ги да казват, че живееш на скъпо място. Дакота. Разпитах. Един човек ми каза, помогна ми, качи ме в жълта кола. Даде ми това. — И той посочи няколкото смачкани банкноти, които госпожица Ишимура бе намерила в джоба на джинсите му.
Момчето замълча. Пендъргаст пъхна ръка в джоба си, извади ключ и свали белезниците от китката му.
— Съжалявам. Разбрал съм погрешно.
Момчето се усмихна.
— Не ми пука. Аз… свикнал съм.
Пендъргаст натисна един бутон до вратата и секунди по-късно се появи госпожица Ишимура. Пендъргаст се обърна към нея и заговори енергично:
— Ще бъдете ли така добра да приготвите пълна американска закуска за нашия гост? Яйца, наденица, препечен хляб, портокалов сок. Благодаря.
Обърна се отново към момчето.
— Значи някой те е качил на такси? Колко дълго пътува?