— Виж ти, виж ти — рече той. — Добре. Ще те вземем пробно за седмица. И без това си нямаме момиче дилър. Без заплата, само комисиони, без бонуси, работиш като независим изпълнител, плащането е в брой под масата. Не декларираш данъци, защото и ние не го правим. И през цялото време работиш с партньор. Става ли?
— Става.
Той протегна ръка.
— Джо Рико-младши.
— Кори Суонсън.
Двамата се ръкуваха.
— Да не би случайно да си роднина на Джак Суонсън? — небрежно попита Рико.
— Не. Защо?
— Защото заемаш неговото място.
— Никога не съм го чувала. Суонсън е често срещано име. Като онези с готовите храни, нали се сещате?
— Да не би да си от онази фамилия?
Кори се изчерви.
— Не казвайте на никого. Харесва ми хората да си мислят, че ми се налага да работя, за да си изкарвам хляба.
Рико-младши изглеждаше впечатлен. Силно впечатлен.
32
Момчето седеше на масата и ядеше препечена филийка с масло и конфитюр. Никога през живота си не беше вкусвало нещо толкова прекрасно. И наденичките, които му даде жената с ориенталски черти. Много пъти бе гледало как брат му яде наденички, но самият той никога не ги бе опитвал, само му бяха текли лигите от аромата им и си беше представял какви са на вкус. Докато дъвчеше бавно, наслаждавайки се на невероятната сладост на конфитюра, се замисли за новото си име — Тристрам. Звучеше му странно и го повтаряше наум, опитваше се да свикне с него. Тристрам. Тристрам. Беше едва ли не чудо — да си има свое собствено име. Никога не си беше помислял, че е възможно. А ето че сега си имаше, просто така.
Отхапа още един залък и погледна баща си. Страхуваше се от него — той изглеждаше толкова хладен, така отчужден… в известен смисъл почти като тях. Но Тристрам усещаше също, че баща му е важен човек, добър човек. И се чувстваше в безопасност с него. За първи път през живота си се чувстваше в безопасност.
В стаята влезе някакъв друг мъж. Беше силен, мускулест, мълчалив. Подобно на онези, които така често го наказваха. Тристрам го следеше предпазливо с крайчеца на окото си. Беше свикнал да следи, да наблюдава, да слуша — тайно, без да го забележат. Подлагаха го на „поправка“, ако го хванеха да гледа или да подслушва. Отдавна се беше научил да крие подобни навици, както и всичко друго за себе си. Колкото по-малко го забелязваха, толкова по-добре. Целта винаги бе да не ти обръщат внимание. Другите не бяха така предпазливи като него. Някои от тях бяха умрели. Предпазливостта бе ключът към оцеляването.
— А, Проктър, сядай — каза баща му на мъжа. — Кафе?
Онзи остана прав. Движенията му бяха сковани.
— Не, благодаря, сър.
— Проктър, това е синът ми Тристрам. Тристрам, това е Проктър.
Сепнат, Тристрам вдигна глава. Не беше свикнал да го посочват, да го наричат по име, да го представят на непознати. Подобни неща обикновено се случваха преди побой — или по-лошо.
Мъжът му кимна едва-едва. Изглеждаше незаинтересуван. Това идеално уреждаше Тристрам.
— Проследиха ли те? — попита баща му.
— Очаквах го, сър. И го забелязах.
— Трябва да отведем Тристрам в къщата на Ривър-сайд Драйв. Там е най-безопасно. Разбира се, ще използвате задния изход от апартамента. Уредил съм кола за отвличане на вниманието. Сигурен съм, че знаеш какво да правиш.
— Естествено, сър.
— Да не губим нито минута. — Баща му се обърна към него и каза дружелюбно: — Дояж си закуската, Тристрам.
Тристрам напъха остатъка от филийката в устата си и изгълта кафето. Никога не бе ял толкова чудесна храна и се надяваше, че мястото, където отиват, ще бъде също толкова добро.
Последва баща си и другия мъж по множество завиващи коридори. Най-сетне стигнаха до невзрачна дървена врата. Пръстът на крака започна да го боли, но той направи всичко по силите си да скрие накуцването си. Можеха да го изоставят, ако преценят, че е прекалено повреден. Беше го виждал и преди. Неведнъж.
Влязоха в помещение, в което нямаше нищо освен навито въже и капак в пода. Пендъргаст отключи катинара, отвори капака и насочи лъча на фенерчето надолу. Тристрам и преди беше виждал такива тъмни дупки — беше попадал в много от тях — и страхът внезапно се надигна в него. Но пък на светлината на фенерчето успя да различи долу малка стаичка, със скрин, канапе и някакви странни машини покрай една маса, от които се виеха кабели.
Баща му спусна единия край на въжената стълба в стаичката и подаде фенера на Проктър.