— Дръж момчето близо до себе си, докато минавате през прохода. Щом излезете на Западна Седемдесет и седма, се огледай внимателно. Ако можете да излезете незабелязано, направете го. Ще намериш взета под наем „Хонда Сивик“ модел осемдесет и четвърта. Ще се видим в имението след няколко часа.
Пендъргаст се обърна към момчето.
— Тристрам, ще продължиш с Проктър.
Момчето усети нов прилив на страх.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Той ще те пази. Аз ще дойда по-късно.
Момчето се поколеба за момент, после се обърна и примирено последва Проктър по въжената стълба. Трябваше да изпълнява каквото му кажат, точно както му кажат. Може би това щеше да го запази жив — като преди.
След два часа Проктър седеше с момчето в голямата слабо осветена библиотека на Ривърсайд Драйв 891 и очакваше пристигането на Пендъргаст. Проктър винаги бе гледал на себе си като на войник на поста си и сега мислеше за ситуацията като за мисия — макар тя да се състоеше в това да играе ролята на шофьор на едно момче — и то не на кое да е, а на сина на Пендъргаст. Външно момчето направо бе одрало кожата на баща си, но по поведение беше негова пълна противоположност. На Проктър не му бяха обяснили нищо и той не искаше обяснения. И въпреки това от всички изненади, с които се бе сблъсквал, докато работеше за Пендъргаст — а те никак не бяха малко, — тази бе най-голямата.
Отначало момчето беше необщително, неспокойно и неуверено. Но след като се озоваха в къщата и след като стана ясно, че може да се довери на Проктър, Тристрам постепенно започна да се открива и след половин час проявяваше почти влудяващо любопитство. Питаше на своя тромав английски със силен акцент за всичко — за книгите, за картините, за килимите, за произведенията на изкуството. И докато го правеше, демонстрираше забележително, дори изумително невежество относно света. Никога не беше виждал телевизор. Не знаеше какво е компютър. Никога не бе слушал радио, не познаваше никаква музика освен някои германски маршове като „Песен на Хорст Весел“. Проктър установи, че момчето никога не се е хранило в ресторант, не е плувало, не е играло игри, не е било прегръщано, не е имало домашен любимец, не е опитвало сладолед, не е виждало майка си, не се е качвало на велосипед — и явно не беше яло топла храна до тази сутрин. Сякаш самоличността му тепърва започваше да се формира след дълги години сън, подобно на цвете, усетило за първи път лъчите на слънцето. Имаше няколко прояви на бунтарство, непокорство и дързост, които проблясваха и изчезваха, но през повечето време момчето беше изпълнено с трепетно безпокойство — уплашено да не бъде заловено, да не нанесе обида, да не изпъква по какъвто и да било начин. Изглеждаше пречупено, пасивно. Проктър се зачуди откъде ли е дошло и при какви ли шантави обстоятелства е израснало.
Двойната врата на библиотеката се отвори и Пендъргаст влезе безшумно.
Тристрам незабавно скочи.
— Татко!
Пендъргаст отстъпи, сякаш искаше да се защити.
— Всичко е наред, Тристрам, не е нужно да ставаш. — Обърна се към Проктър. — Нещо ново?
Момчето си седна тихо на мястото.
— Този път не мисля, че са ни проследили — отвърна Проктър. — Активирал съм всички охранителни системи.
Пендъргаст кимна. Обърна се към Тристрам и седна на стола до него.
— Искам да знам още. Още за мястото, където си израснал. Нова Годои.
Тристрам сбърчи чело.
— Ще опитам.
— Опиши ми го, ако обичаш.
Тристрам го погледна объркано.
— Опиши?
— Какво представлява? Сграда, селище, кръстопът? Как изглежда? Как се стига до него?
— Разбирам. Но не знам много. Нас, лошите близнаци, ни държат под стража. Не отиваме никъде.
На лицето му внезапно се изписа безпокойство, сякаш се боеше да не разочарова баща си с незнанието си.
— Просто ми кажи онова, което знаеш. Което си видял.
— Градче е. Дълбоко, много дълбоко в джунглата. Няма път. Стига се само по река или… — Тристрам имитира самолет с ръце. — Градче на брега на езеро.
— Езеро — повтори Пендъргаст.
— Да. В средата на езерото е… лошото място.
— Разкажи ми за лошото място.
— Не! — Тристрам отново скочи развълнувано на крака. — Не, не. Лошите близнаци като мен ги отвеждат на лошото място. И не се връщат.
Момчето беше толкова разстроено, че няколко минути Пендъргаст не каза нищо, за да му даде възможност да се успокои.
— Кой живее в градчето, Тристрам? — попита най-сетне.
— Работниците. Добрите близнаци.
— А ти къде живееше?
— В дупката — просто отвърна момчето. — С другите като мен. Онези с номерата.