Минаваше осем — достатъчно тъмно, за да не го видят, ако излезе навън. Фелдър се сгуши в топлото си яке, излезе и тихо затвори вратата. Докато вървеше през плетеницата от заскрежени бурени, къщата сякаш го гледаше свирепо, без да пропуска нито едно негово движение.
Беше решил, че старицата в никакъв случай не е побъркана, а просто е изключително ексцентрична. И също така много схватлива и докачлива — единствения път, когато той повдигна темата за библиотеката й по възможно най-тактичния и непринуден начин, тя направо му скочи и настоя да разбере каква е причината за този негов интерес. Не му остана нищо друго освен да насочи разговора в друга посока и да приспи подозренията й. Все пак беше успял да научи къде се намира тя — зад двойната плъзгаща се врата, която винаги беше затворена и заключена. Знаеше го, защото през деня бе видял стаята през прозорците на имението — редици и редици книжни лавици, пълни с известни и неизвестни съкровища.
Сега приближаваше съвсем тихо през високата трева. Въпреки луната прозорците на библиотеката бяха като правоъгълници от пълен мрак. Къщата нямаше охранителна система — беше го забелязал от самото начало. Но пък и не се нуждаеше от такава.
Защото си имаше Дукчук.
Дукчук бе грамадният мълчалив прислужник, който отваряше входната врата, който носеше хладкия воднист чай, който стоеше зад стола на госпожица Уинтур, докато тя говореше, без да откъсва неразгадаемия си поглед от Фелдър. Татуировките му предизвикваха кошмари.
Фелдър пак насочи вниманието си към прозореца на библиотеката. Като едното нищо можеше да не е заключен — беше забелязал, че прозорците на предния салон не са. Това беше типично за госпожица Уинтур — да постави четири ключалки на вратата и нито една на прозорците. Въпреки това го имаше Дукчук. Този тип изглеждаше така, сякаш си имаше свои, не задължително законни начини да се справя с неканени посетители. Фелдър знаеше, че ще трябва да е изключително предпазлив, ако…
Ако какво? Наистина ли си мислеше онова, което си мислеше?
Да, мислеше го. Вече си беше дал сметка, че нищо на този свят не е в състояние да накара госпожица Уинтур сама да му покаже библиотеката. Ако искаше да проникне в нея, ако искаше да намери онова портфолио, трябваше да намери някакъв друг начин.
Облиза устни. Прогнозата за утре вечер беше облачна, без луна. Щеше да го направи тогава.
35
Пендъргаст стоеше в работната стая на обширния си апартамент в „Дакота". В помещението нямаше никаква украса и дреболии, нямаше нищо, което би могло да разсейва и да попречи на силното съсредоточаване. Дори стените и дървеният под бяха боядисани в хладно тъмносиво, колкото се може по-неутрално. Прозорците, гледащи към Седемдесет и втора улица, бяха със затворени капаци. В единия ъгъл имаше висока купчина пожълтели документи — същите, които му бе донесла Кори от нацистката тайна квартира. В стаята имаше единствено дълга дъбова маса. Столове нямаше. Масата бе отрупана с полицейски доклади, свидетелски показания, фотографии, изработени от ФБР профили, патологични анализи и други документи, всички посветени на една-единствена тема — убийствата на Хотелския убиец. Извършени от сина му, Албан.
От неговия син. Пендъргаст намираше този факт за най-силно разстройващ дедукцията му.
Крачеше покрай масата, като хвърляше поглед на един документ, после на друг. Накрая поклати раздразнено глава, отиде до вградената в стената аудиоуредба и натисна бутона. От скритите тонколони незабавно се заизливаха тихите плътни звуци на Композиция № 6 от „Музикално приношение“ на Бах.
Това беше единственото произведение, което звучеше в тази стая. Пендъргаст не го пускаше заради красотата му, а заради начина, по който сложната, силно математическата композиция успокояваше и изостряше ума му.
Под звуците на музиката крачката му се забави, прегледът на пръснатите по масата документи стана по-подреден и задълбочен.
Синът му Албан беше извършил тези убийства. Тристрам бе казал, че Албан обичал да убива. Но защо му е трябвало да пътува от Бразилия чак до Ню Йорк, за да извършва убийства? Защо оставя части от тялото на собствения си брат на местопрестъпленията? Защо пише кървави послания върху труповете — послания, които можеха да са адресирани единствено до Пендъргаст?
БЕТАТЕСТ. Бета-тест. Зад тези убийства несъмнено имаше метод, някаква управляваща причина. И не друг, а Пендъргаст трябваше да я открие. Или може би да се опита да я открие. Нищо друго нямаше смисъл.