Под деликатните, фантастично заплетени контрапункта на Бах Пендъргаст погледна със свеж поглед на данните, като създаваше свои собствени контрапункта, сравняваше мислено часове, дати, адреси, номера на стаи, външни температури, възрастта на жертвите — всичко, което би могло да го насочи към някакъв метод, поредица или модел. Това продължи десет, после двайсет минути. И тогава — съвсем неочаквано — Пендъргаст се вцепени.
Наведе се над масата, подреди няколко листа и ги огледа отново. Извади от джоба си химикалка и написа в долната част на единия лист серия числа, като ги свери отново с документите.
Нямаше грешка.
Погледна си часовника. Втурна се мълниеносно по коридора към кабинета си, взе таблета от бюрото и направи запитване. Загледа се в отговора, като изруга тихо, но цветисто на латински, след което вдигна телефона и набра номер.
— Д’Агоста — отговори гласът от другата страна.
— Винсънт? Къде си?
— Пендъргаст?
— Повтарям — къде си?
— По Бродуей, тъкмо минах Петдесет и седма. Отивам да…
— Обърни и ела при „Дакота“ колкото се може по-скоро. Ще те чакам на ъгъла. Побързай, нямаме за губене нито секунда.
— Какво става? — попита Д’Агоста.
— Ще говорим по пътя. Надявам се да не сме закъснели.
36
Д’Агоста караше през вечерния трафик като луд, с включени сигнални светлини, и току надуваше сирената към кучите синове, които не отбиваха от пътя му. Обаждането на Пендъргаст беше като гръм от ясно небе и почти маниашкото напрежение в гласа на агента го беше изнервило. Не беше сигурен дали Пендъргаст откача, или наистина е попаднал на нещо, но бе прекарал достатъчно време около него, за да си дава сметка, че игнорирането на искането на Пендъргаст може да означава само неприятности…
Сега, докато летяха на юг към хотел „Мъри Хил“, Д’Агоста изгледа косо Пендъргаст. Преобразяването, през което бе минал специалният агент след смъртта на жена му, покриваше целия спектър — от апатия до предизвикан от наркотиците ступор, а сега и това — твърд като диамант блясък в очите, навито като пружина напрежение и фанатична енергия, изпълващи цялото му същество.
— Казваш, че ще бъде извършено друго убийство? — започна Д’Агоста. — Можеш ли да ми дадеш подробности? Как разбра?
— Винсънт, имаме много малко време, а онова, което имам да ти кажа, ще ти се стори странно, ако не и безумно.
— Опитай.
Последва съвсем кратка пауза.
— Имам син, за чието съществуване не подозирах. Казва се Албан. Той е убиецът, а не Диоген, както си мислех. Няма абсолютно никакво съмнение в това.
— Леле, чакай малко! Господи…
Пендъргаст го накара да замълчи с отсечен жест.
— Убийствата са насочени специално към мен. Точният мотив все още е неясен.
— Трудно ми е да…
— Няма време за подробни обяснения. Достатъчно е да кажа, че адресите на хотелите и времето на убийствата следват модел, поредица от числа. Следващото число от тази поредица е двайсет и едно. А в Манхатън има само един хотел с двайсет и едно в адреса — „Мъри Хил", на Парк Авеню двайсет и едно. Вече проверих.
— Това е…
— Забеляза ли и часовете на убийствата? Още един модел, този път по-прост. Първото е било в седем и половина сутринта. Второто в девет вечерта. Третото отново в седем и половина сутринта. Редува часовете. А сега е почти девет.
Профучаха през тунела на сграда „Хелмсли“ и продължиха около виадукта с писък на гуми.
— Не мога да повярвам — каза Д’Агоста, докато се бореше с управлението на колата. — Неизвестен син, тези твои модели… това е пълна дивотия.
Пендъргаст направи видимо усилие да се овладее.
— Давам си сметка колко странно ти изглежда. Но поне засега трябва да настоя да потиснеш напълно съмненията си.
— Съмнения? Ама че подценяване. Това е пълна лудница.
— Е, това ще стане ясно съвсем скоро. Стигнахме.
Д’Агоста наби спирачки пред входа. За разлика от предишните три луксозни хотела, този беше стар и малко занемарен, кафявата му тухлена фасада бе изцапана със сажди. Д’Агоста изскочи от колата, зарязвайки я направо пред входа, но Пендъргаст вече го беше изпреварил — нахълта във фоайето, извадил значката си, и извика:
— Охрана!
Паникьосаният портиер ги поведе покрай рецепцията в малък вътрешен офис със стена от монитори. Дежурният охранител се стресна.
— ФБР — каза Пендъргаст и размаха значката си. — Колко действащи камери имате във фоайето?
— Ъ-ъ-ъ, една — отговори слисаният охранител.
— Върнете записа половин час назад. Веднага!