— Да… ъ-ъ-ъ, да, сър, разбира се. — Горкият охранител се засуети тромаво. За щастие Д’Агоста забеляза, че системата е нова и сравнително добра, а и човекът, изглежда, разбираше от техника. След минута записът течеше в ускорено темпо. Д’Агоста гледаше монитора с растящ скептицизъм. Това беше нелепо — Хотелския убиец никога не би избрал дупка като тази. Просто не отговаряше на модела му на поведение. Той погледна крадешком Пендъргаст — смъртта на жена му явно го беше засегнала по-силно, отколкото му личеше външно.
— По-бързо — каза Пендъргаст.
Човекът се подчини. Тримата загледаха как фигурите прелитат хем сковано, хем бързо през фоайето.
— Стоп! Това е той.
Записът замръзна, след което продължи с нормална скорост. Камерата показа как някакъв невзрачен мъж влиза небрежно в хотела, спира, оправя си вратовръзката и тръгва към асансьорите. Д’Агоста усети как стомахът му се свива. Походката, външността… наистина беше той.
— Мамка му! — изруга той.
— Превключете на камерата от асансьора — нареди Пендъргаст.
Проследиха как мъжът се качва на петия етаж, слиза, тръгва по коридора и спира. После, точно когато на ъгъла се появи някаква жена, той тръгна отново, следвайки я по коридора, докато не излязоха от обсега на камерата. Часът от записа показваше, че това е станало само преди три минути.
— Ох, Господи — изпъшка Д’Агоста. — Господи! Спипал е още една.
— Върнете пет секунди назад. — Пендъргаст посочи жената и се обърна към портиера. — Познавате ли я? Кой е номерът на стаята й? По-бързо!
— Регистрира се днес. — Портиерът отиде при рецепцията и направи справка с компютъра. — Стая петстотин и шестнайсет.
Пендъргаст се обърна към Д’Агоста.
— Стой тук. Наблюдавай камерите. Когато се появи отново, проследи всяко негово движение. Отивам след него. И не забравяй — не казвай на никого, че ми е син.
— Момент — каза Д’Агоста. — Чакай малко. Да не казвам на никого? Пендъргаст, ще ме прощаваш, но мисля, че доста прекрачваш…
— Не казвай на никого! — твърдо повтори Пендъргаст. И в следващия миг беше изчезнал.
Пендъргаст се изкачи тичешком до петия етаж и се втурна по коридора към стая 516. Вратата беше заключена, но той стреля в ключалката и нахълта вътре.
Беше закъснял. Жената, която беше видял на записа, лежеше на пода на малката стая, несъмнено мъртва, но все още неразчленена. Пендъргаст се поколеба само за миг, сребристите му очи се стрелкаха във всички посоки, без да изпускат нищо. После прескочи неподвижната фигура и рязко отвори вратата на банята. Прозорецът на тясното помещение беше счупен и гледаше към аварийния изход. Пендъргаст се хвърли през прозореца на стълбата и погледна надолу точно навреме, за да види как някакъв младеж — Албан — слиза по последните стъпала, спуска се през долния отвор и скача на земята.
Пендъргаст се втурна надолу по стълбата, без да изпуска от поглед Албан, който побягна по Парк Авеню и изчезна зад ъгъла на Трийсет и пета, насочвайки се на изток към реката.
Пендъргаст се затича след него. Когато стигна ъгъла на Трийсет и пета, видя силуета, очертан от уличните лампи на почти две пресечки на изток — Албан тичаше със скорост, на която би завидял и професионален спринтьор. Пендъргаст продължи след него, но когато стигна Лексингтън, съвсем мъничката вече фигура на Албан беше пресякла Второ авеню и тичаше покрай парка Сейнт Вартан. Макар да си даваше сметка, че няма никакви шансове да го настигне, Пендъргаст продължи напред с надеждата, че поне ще успее да види накъде ще се насочи синът му. Бягащата едва различима фигура мина Пето авеню и продължи към ФДР Драйв, прескочи телената ограда, покатери се през бетонната бариера и излезе на пътя, след което изчезна в мрака.
Пендъргаст спринтира покрай парка и пресече Пето авеню. Стигна до оградата, прескочи я, преодоля бетонната бариера и изтича на ФДР Драйв, като избягваше колите сред внезапния хор от клаксони и писък на спирачки. Стигна до другата страна, спря и се огледа. Не видя нищо — Албан беше изчезнал в нощта. Ист Ривър се простираше пред него, фериботният терминал на Хънтър Пойнт беше от дясната му страна, а отляво примигваха светлините на моста Куинсборо. Точно пред него имаше два изоставени занемарени кея, простиращи се от рушащия се речен бряг под разнебитен пристан, голяма част от който бе покрита с бурени, тръстики и храсталаци, изсъхнали и черни на студената лунна светлина.
Долу имаше много места, където можеше да изчезне човек. Албан не се виждаше никакъв. Явно познаваше това място и беше планирал бягството си предварително. Нямаше начин да бъде открит.