— Уууух! — изкрещя Дийн. — Внимавай!
Той люшкаше колата през движението, закачаше се с всички. Започна да кара като индианец. Излезе на кръговата алея на булевард „Реформа“ и се понесе по нея, а по осемте, водещи във всички посоки улици към нас летяха коли с бясна скорост — отляво, отдясно, izquierda, право напред; Дийн само подскачаше и ревеше от възторг.
— Ей за такова движение винаги съм си мечтал! Народът кара и не спира!
Една линейка изфуча като фурия. Американските линейки се стрелкат и маневрират през движението с виещи сирени: грамадните колкото целия свят линейки на индианците фелахи просто летят из улиците на града с осемдесет мили в час и всички трябва да се пазят от пътя им, защото линейките не спират пред нищо и никого, а цепят право напред. За миг тя изчезна на свистящите си колела в разтварящото се море на движението в центъра. Всички шофьори бяха индианци. Хората, дори възрастните жени, тичешком хващаха автобусите, които никога не спираха. Младите мексикански търговци се надбягваха на групи след автобусите и скачаха в тях по време на движение като истински лекоатлети. Шофьорите на автобусите бяха боси, хилеха се като малоумни, седяха на ниско, сякаш приклекнали, по фланелки, зад нископоставените грамадни волани. Над тях горяха икони. Осветлението в автобусите беше мъждиво — зеленикаво, а на дървените пейки бяха нанизани едно до друго тъмни лица.
В центъра на Мексико Сити хиляди хипстъри с клюмнали сламени шапки и сака с издължени ревери, облечени на голо, се влачеха по главната улица, някои продаваха разпятия и марихуана из тъмните странични улички, други, коленичили, се молеха в занемарените параклиси, които съжителстваха редом с шатри за фарсови представления. Имаше чакълени улички с открити отточни канали: малки вратички, вдълбани в кирпичените стени, водеха към барове, колкото килери. Човек трябваше да прескочи някоя яма, за да си изпие питието, а под тия ями беше древното езеро на ацтеките. От баровете трябваше да излизаш с плътно прилепен към стената гръб и внимателно да се провираш обратно към улицата. Кафето сервираха размесено с ром и есенция от мускатов орех. Отвсякъде ехтеше мамбо. Стотици проститутки стояха наредени из тъмните тесни улички и тъжните им очи бляскаха към нас в нощта. Ние обикаляхме като насън, не бяхме на себе си. Ядохме вкусни пържоли за по четирийсет и осем цента в чудновато, облицовано с плочки мексиканско ресторантче, където млади и стари музиканти свиреха на маримба27; между масите се разхождаха китаристи и пееха, а в ъглите старци надуваха тромпети. Минахме покрай заведения, от които се носеше киселият дъх на пулке28 там можеш да си купиш чаша кактусов сок срещу два цента. В тоя град нищо не спираше дори за миг; цяла нощ из улиците бушуваше пълнокръвен живот. Просяци спяха, увити в обяви, откъснати от оградите. Други пък седяха по тротоарите, свиреха на свирки и се смееха в нощта. Босите им крака стърчаха, живееха си славно, цяло Мексико беше един безкраен лагер на бохеми. По ъглите на улиците стари жени режеха варени говежди глави, завиваха парченца от тях в палачинки, които поливаха с горещ сос, и ги продаваха на купувачите в „салфетки“ от вестник. Ето това представляваше великият, краен, див, по детски волен фелахски град, който, знаели сме го винаги, открихме в края на пътя си. Дийн вървеше през този град с отпуснати като на чучело ръце, със зяпнала уста и пламнали очи, така ни води той до зори, когато нашата объркана свята обиколка завърши на някакво поле при едно момче със сламена шапка, което се смееше, бъбреше си с нас и искаше да играем кеч, защото тук нищо нямаше край.
Някъде по това време започнах да бълнувам и треската ме повали. Дизентерия. В един миг на просветление сред черния водовъртеж на моето съзнание проумях, че съм на легло, на осем хиляди фута над морското равнище, върху покрива на света, и разбрах, че съм изживял един пълен живот и още няколко други в бедната кожа, обвиваща атомите на моята плът, и съм изсънувал всички сънища. Видях Дийн да се навежда над кухненската маса. Това стана няколко дни по-късно, когато той се приготвяше да си тръгне от Мексико Сити.
— Какво правиш? — изстенах аз.
— Горкичкият Сал, горкичкият Сал, разболя се. Стан ще се грижи за теб. А сега слушай, ако болестта ти позволява: получих развод с Камий и тази нощ тръгвам обратно, за да се върна при Инес в Ню Йорк, ще пътувам с колата, ако издържи.
— Всичко наново? — провикнах се аз.
— Всичко наново, приятелю. Трябва да се върна в моя живот. Съжалявам, че не мога да остана с теб. Моли се да се върна. — Коремът ме присви и изохках. Когато отново вдигнах поглед, самонадеяният благороден Дийн стоеше до леглото ми със стария си очукан куфар и ме гледаше. Вече не знаех кой е той, Дийн разбра това и му стана жал за мен, зави раменете ми с одеялото…
27
Примитивен народен инструмент от рода на ксилофона, разпространен из Южна Африка и Централна Америка. — Б.пр.
28
Ферментирало питие, което се добива от сока на мексиканското агаве и е основна съставка в производството на мескал. — Б.пр.