Ето така започна всъщност моят живот по пътя и онова, което щеше да се случи, е толкова невероятно, че не може да не бъде разказано.
Да, аз поисках по-добре да опозная Дийн не само защото бях писател и се нуждаех от нови преживявания, не само защото животът ми, сведен до размотаване из студентското градче, беше стигнал до края на този свой цикъл и бе станал безсмислен, а и затова, че независимо от различията в характерите ни Дийн приличаше на някакъв отдавна изгубен мой брат; неговото страдащо костеливо лице с дълги бакенбарди и напрегнатият му мускулест запотен врат ме връщаха в детството край оцветените от фабрични отпадъци води, край вировете и речните брегове на Патърсън и Пасейк. Мръсните работни дрехи стояха на Дийн така изящно, че едва ли костюм по поръчка би му отивал повече, такова облекло човек може да получи само от Природния Шивач на Природната Радост, какъвто беше случаят с вечно напрегнатия Дийн. В неговия възбуден говор чувах отново гласовете на стари приятели и братя, гласове под мостове, сред мотоциклети, в дворове с простряно пране, до сънни следобедни прагове, където момчетии свиреха на китари, докато по-големите им братя работеха в мелници. Сегашните ми приятели до един бяха „интелектуалци“ — Чад, антропологът-ницшеанец, Карло Маркс със своя смахнат, сюрреалистичен, тих, сериозен; настойчив маниер на приказки, Стария Бул Лий, вечният критикар с провлечения говор — или дълбоко в себе си бяха неизявили се престъпници като Елмьр Хасъл с неговата лукава усмивка; Джейн Лий пък, изтегната върху дивана с ориенталски мотиви, по цял ден презрително сумтеше над списание „Ню Йоркър“. Във всяко отношение Дийн притежаваше също тъй точен, блестящ и завършен ум, но без да е досадно интелектуален като тях. А неговата „престъпност“ не беше лукава, нито надменно-презрителна; тя се изразяваше в лудешки свръхизблици на американска радост, звънтяща в порои от „да-да“; тя беше чисто западняшка, западен вятър, ода от прериите, нещо ново, дълго предвещавано, дълго чакано (Дийн например крадеше коли само за да пътешества за удоволствие). И още нещо — всички мои нюйоркски приятели бяха в незавидната кошмарна позиция на хора, които отхвърлят обществото и вечно натрапват похабените си книжни, политически или психоаналитични съображения за това, докато Дийн просто препускаше из това общество, жаден за хляб и любов; него нищо не го интересуваше — „Докато имам онова мадамче и краката му, момчета“ и „докато има какво да ядем, братлета, чувате ли? Гладен съм, премалял съм от глад, хайде да хапнем, веднага!“ — и хуквахме да хапнем каквото дал бог, защото, както казва Еклесиаст, „това-е делът ти под слънцето“.
Дийн беше западният родственик на слънцето. Леля ми ме предупреждаваше, че той ще ме вкара в беля, но аз чувах нови повици, съзирах нови хоризонти и при моята младост повярвах в тях; дори и да ми докараше някоя беля или да отхвърлеше другарството ми, дори и да ме оставеше, както се случи после, да гладувам на улицата или да лежа самотен в болнична постеля — какво от това? Аз бях млад писател и исках да излетя.
Знаех, че някъде по този път ще има момичета, прозрения, всичко; някъде по този път щяха да ми предадат бисера.
2
През юли 1947 година, след като спестих около петдесет долара от стипендията, която получавах като бивш участник във войната, бях готов да тръгна към Западния бряг. Моят приятел Реми Бонкьор ми бе пратил писмо от Сан Франциско, в което настояваше да отида при него и двамата да тръгнем на околосветско пътуване с презокеански кораб. Кълнеше се, че може да ме подреди в машинното. Отговорих му, че ще бъда доволен, ако ме нагласи дори и на стар товарен кораб, стига да изкарам няколко продължителни тихоокеански рейса и да събера достатъчно пари, за да се издържам, докато живея при леля и завърша книгата си. Той ми писа, че имал някаква барака в Мил Сити и че аз ще разполагам с всичкото време на тоя свят, за да творя в нея, докато преминем през нескончаемите формалности, преди да ни вземат на кораба. Живеел с момиче на име Лий Ан; писа ми, че тя била превъзходна готвачка и че всичко щяло да върви по ноти. Реми беше стар мой приятел от училище, французин, отраснал в Париж и наистина лудо момче — по онова време не подозирах доколко е луд. Та той ме очаквал да пристигна след десетина дни. Леля изцяло одобряваше пътуването ми на Запад; каза, че ще ми се отрази добре, преработил съм се бил цяла зима и прекалено съм се бил застоял вкъщи; дори не се възпротиви, когато й казах, че ще трябва да мина част от маршрута на автостоп. Искаше от мен само да се върна цял-целеничък. И така, след като оставих обемистата половина от ръкописа върху бюрото си, една сутрин сгънах за последен път удобната си домашна постеля, излязох от къщи с един сак, в който бяха подредени най-насъщни вещи, и потеглих към тихоокеанския бряг с моите петдесет долара в джоба.