— Ще се видим в Ню Йорк, Тери — казах аз.
Бяхме се уговорили след месец тя и брат й да пристигнат в Ню Йорк с кола. Но и двамата знаехме, че няма да стане. След още стотина фута аз се обърнах повторно, за да я погледам. Тя просто извървя пътя до бараката с чинията от моята закуска в ръка. Наведох глава, но я проследих с очи до края. Е, безразлична моя, аз отново поемам по пътя.
Потеглих пеш по шосето към Сабинал и изядох няколко черни ореха, които откъснах от едно дърво. Стигнах до южната тихоокеанска линия и тръгнах по релсите, като пазех равновесие. Минах покрай водна кула и фабрика. Усещах, че това е краят на нещо. Отидох до пощенската станция на гарата, за да си прибера записа от Ню Йорк. Гишето беше затворено. Изругах и седнах на стъпалата да почакам. Служителят се върна и ме покани да вляза. Записът беше пристигнал; леля отново спаси мързеливия ми задник.
— Кой, според вас, ще спечели Купата на бейзболното първенство догодина? — попита възрастният мършав служител. И изведнъж осъзнах, че е есен и че се завръщам в Ню Йорк.
Продължих покрай линията в тъжната октомврийска светлина на равнината и все чаках да мине товарният влак за тихоокеанския юг, та да се присъединя към скитниците, дето се прехранваха с грозде, и да почета с тях комикси. Влакът не мина. Излязох на шосе го и веднага хванах кола. И изживях най-шеметното и най-триумфално возене в живота си. Шофьорът беше цигулар от един калифорнийски кънтри-състав. Колата му беше чисто нова и вдигаше осемдесет мили в час.
— Аз не пия, когато карам — похвали се той и ми подаде консерва бира. Дръпнах глътка и предложих и на него. — Е, хайде — каза той и се съгласи да пийне.
От Сабинал до Ел Ей стигнахме за невероятното време от точно четири часа, при разстояние 250 мили. Остави ме пред самите врати на „Кълъмбия Пикчърс“ в Холивуд; стигнах минута преди да затворят, точно колкото да изтичам вътре и да си прибера отхвърления сценарий. После си купих билет за автобус до Питсбърг. Парите не ми стигаха за билет до Ню Йорк. Но реших да мисля за това едва когато стигна в Питсбърг.
Тъй като автобусът тръгваше в десет, имах на разположение четири часа да изследвам Холивуд сам. Първо си купих един хляб и салам и си направих десет сандвича, с които трябваше да прекося страната. Остана ми още един долар. Седнах на ниския циментен парапет около гърба на един холивудски паркинг и си направих сандвичите. Докато бях погълнат от това нелепо занимание, ослепителните рекламни светлини за някаква холивудска премиера пробождаха жужащото небе на Западния бряг. Отвсякъде ехтеше тътенът на лудия град от Златния бряг. Така приключи моята холивудска кариера, такава беше последната ми нощ в Холивуд — седнал зад един паркингов клозет, размазвах горчица върху филии хляб.
14
Призори автобусът ми бръмчеше през пустинята на Аризона — Индиоу. Блайд. Саломе (къде танцува тя?); необятна суха земя, простираща се на юг до Мексиканските планини. После свърнахме на север към Аризонските планини. Флагстаф, амфитеатрално разположени градове. Носех си книга, която бях задигнал от една сергия в Холивуд, „Големият Моли“ от Ален-Фурние, но предпочитах да разчитам американския пейзаж, докато минавах през него. Всяка издатина, възвишение и равнина разбуждаше у мен тайнствени копнежи. В мастиленосиня нощ прекосихме Ню Мексико; в сива зора стигнахме Долхарт. Тексас; в блед неделен следобед отминахме един след друг нискоетажните равнинни градове на Оклахома; на смрачаване отцепихме през Канзас. Автобусът се носеше с грохот. Прибирах се у дома през октомври. Всеки се прибира у дома през октомври.
В Сейнт Луис пристигнахме по пладне. Разходих се покрай Мисисипи и погледах трупите, които пътуват чак от Монтана, от севера — грамадните одисееви трупи на нашия континентален блян. Стари параходи, изкорубени и разсъхнали, с дърворези, доиздълбавани от бурите, клечаха заседнали в тинята, превърнали се в убежище на плъхове. Огромни следобедни облаци запушваха долината на Мисисипи. Тази нощ автобусът прогърмя през царевичните ниви на Индиана; луната осветяваше призрачните купи царевична шума: беше пред празника Халоуин14. Завързах познанство с някакво момиче и се прегръщахме през целия път до Индианополис. Тя беше късогледа. Когато слязохме да се нахраним, трябваше да я водя за ръка до бара за закуски. Тя ме черпи; моите сандвичи се бяха развалили. От благодарност й разказвах дълги истории. Пътуваше от щата Вашингтон, където цяло лято работила като берачка на ябълки. Живеела във ферма, на север от Ню Йорк. Покани ме да й гостувам. Във всеки случай наредихме си среща в един нюйоркски хотел. Слезе в Кълъмбъс, щата Охайо, а аз спах през целия път до Питсбърг. От години, от много години не се бях чувствал така уморен. Оставаха ми да мина на автостоп до Ню Йорк още триста шейсет и пет мили и само десет цента в джоба. Вървях пеш пет мили, за да изляза от Питсбърг, и две превозвания — едното на камион с ябълки, другото на огромно ремарке — ме отведоха до Харисбърг в мека дъжделива нощ на циганското лято. Оттам продължих направо. Бързах да се прибера у дома.