— Дявол да го вземе, какво прави онуй момче! — кресна каубоят и полетя след него. Заприлича на състезание. За миг си помислих, че Еди се опитва да духне с колата — и като че ли не съм бил далеч от истината. Но каубоят се лепна за него, изравнихме се и той наду клаксона. Еди намали. Каубоят му свирна повторно да спре.
— Абе, момче, гума ще пукнеш с тая скорост. Не можеш ли да караш малко по-бавно?
— Оттук да не мръдна, ако съм усетил, наистина ли карах с деветдесет? — отвърна му Еди. — Не съм забелязал на тоя равен път.
— Хайде, по-леко, че да стигнем цели до Гранд Айланд.
— Разбира се.
И продължихме. Еди се успокои и може би дори му се доспа. Така минахме стотина мили през Небраска, като следвахме извивките на Плати и нейните злачни поля.
— По време на Депресията4 — започна да разказва каубоят — поне веднъж в месеца скачах контрабанда в някой товарен влак. В ония дни стотици мъже пътуваха така, по откритите платформи или във вагоните, и те съвсем не бяха нехранимайковци, а просто мъже, останали без работа, които обикаляха и търсеха от едно място на друго, е, имаше и такива, които просто скитаха. Така беше из целия Запад. И железничарите не закачаха никого. Не знам как е днес. А тая пуста Небраска хич не я обичам. Че до средата на трийсетте години тя не беше нищо друго освен един грамаден облак прах, докъдето ти стигат очите. Не можеше да се диша. Земята беше черна. Тук прекарах ония години. Ако ме питат мен, спокойно могат да върнат Небраска на индианците. Мразя това проклето място повече от всяко друго на света. Моят дом сега е Монтана — Мисула. Ела някой път там, и ще видиш какво значи божа земя.
Късно следобед, когато той се умори да приказва — а беше занимателен разказвач, — аз поспах.
Спряхме край пътя да похапнем. Каубоят отиде да му закърпят една резервна гума, а ние с Еди седнахме в нещо като гостилница, сглобена от подръчни материали. Изведнъж екна гръмък смях, най-гръмкият смях, който бях чувал, и ето че в гостилницата влезе недодялан кореняк — типичен небраски фермер — заедно с неколцина други мъже, прегракналото му кряскане сигурно се чуваше отвъд равнините, отвъд цялата сивота на деня. И всички останали се смееха в глас с него. Този човек не го тормозеха никакви грижи и към всички хора се отнасяше с безкрайно уважение. Рекох си: стой, вслушай се в смеха му. Та това е Западът, намираш се в самия Запад. Той нахълта в гостилницата с трясък, гръмогласно поздрави съдържателката по име и тя му приготви най-вкусния черешов сладкиш в Небраска, че даже и аз намазах едно парче с планина от сладолед отгоре.
— Маменце, бързо спретни нещо за кльопане, преди да съм захапал себе си или да съм направил някоя друга глупост.
Тръшна се на един стол и се разсмя — ха-ха-ха-ха.
— И да не забравиш да сложиш боб.
До мен седеше самият дух на Запада. Как исках да чуя историята на целия му суров живот и да науча какво друго, дявол да го вземе, бе правил през всичките си години, освен дето се бе смял и ревал както сега. Иха-а — казах си, но тогава се върна нашият каубой и поехме към Гранд Айланд.
Стигнахме за нула време. Той отиде да прибере жена си, за да продължат двамата към своята съдба, каквато и да беше тя, а ние с Еди си тръгнахме по нашия път. Взеха ни двама юноши-каубойчета, непълнолетни провинциалистчета, който сами си бяха доизкусурили таратайката — и когато ни оставиха, валеше ситен пронизващ дъжд. Подир това възрастен човек, който дума не обели — един господ знае за какво изобщо ни взе, — ни откара до Шелтън. Там Еди застана нещастен на пътя, пред група ниски кривокраки индианци от Омаха, които нямаше къде да отидат, нито какво да правят, та само ни зяпаха. Отсреща, до железопътната линия имаше водна кула с надпис ШЕЛТЪН.
— Ох, да му се не види — възкликна Еди удивен, — че аз съм идвал в този град! Преди години, по време на войната, беше нощем, късно през нощта, всички спяха. Излязох на платформата да изпуша една цигара, изведнъж спряхме посред нищото, тъмно като в рог, поглеждам нагоре и виждам ШЕЛТЪН, изписано върху водна кула. Отивахме към Тихия, всички хъркаха, къртеха мухльовците, влакът остана само няколко минути, да зареди или нещо такова, и пак тръгнахме. Проклетият Шелтън! Оттогава съм го намразил!