- Казаха ми, че е повишение — сви рамене той.
- Да - кимна Халид. - И на мен ми казаха същото. - Огледа се. - Искаш ли чай?
Нагиб отказа.
- Трябва да се връщам в участъка. Само исках да попитам дали не си чул нещо.
Халид поклати глава.
- Съжалявам. Но мога да разпитам, ако искаш. Ще разуча какво се говори тук.
- Благодаря - каза Нагиб. - Ще съм ти много благодарен.
Тръгна развеселен към ладата си. Жена му винаги казваше, че с малко любезност може да си спести хиляди неприятности. И знаеше какво говори.
3.
I
Гейл отключи джипа си „Дискавъри“ и се качи. Поседя известно време, дишаше тежко и се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. Тенът, кърпата на главата и местните дрехи ѝ осигуряваха така необходимата анонимност. Можеше да си тръгне и никой нямаше да забележи. Е, не съвсем. Тя щеше да знае.
Извади камерата от жабката, слезе и бързо закрачи през чакалнята, където се криеха полицаите. Сърцето ѝ биеше силно, побиваха я тръпки. Стафърд и придружителите му все още бяха приклещени на перона и се бореха за багажа си с двама младежи. Тя се качи на една пейка и вдигна камерата като оръжие.
- Си Ен Ен! - извика. - „Ал Джазира“! - Вниманието моментално се насочи към нея. Вълната от враждебност бързо се смени със страх, хората наведоха глави, не искаха лицата им да се появят по телевизията. Тя завъртя камерата и хвана полицаите. Шефът им се намръщи и започна рязко да раздава заповеди. Хората му се размърдаха и пробиха пътека през тълпата с палките си, по която Стафърд, червенокоската и Гейл се изнизаха към джипа.
- Какво чакаш? - извика Стафърд, като затръшна дясната предна врата след себе си. - Измъкни ни оттук.
- Ами носачът?
- Майната му - сопна се Стафърд. - Само ни измъкни оттук!
- Но...
- Той е един от тях, нали? Ще се погрижи сам за себе си.
Полицаите им махаха да тръгват, сякаш показваха, че не могат още дълго да им гарантират защита. Гейл включи на скорост и потегли. По пътя, по който искаше да мине, имаше задръстване, затова тя зави наляво. Улиците напред ставаха все по-тесни и по-стари, доведоха я до пазар и тя се принуди да намали, но продължи да си пробива път през ядосаните купувачи. След всичките завои и отклонения бързо се обърка. Наведе се напред и огледа хоризонта за нещо познато, по което да се ориентира.
II
Усмивката на капитан Халид Осман не слизаше от устните му, докато махаше за довиждане на полицейския инспектор. Но изчезна веднага щом се обърна към своите хора.
- Време е за патрулиране - нареди. - Фейзал, Насър, Абдула, елате с мен, моля.
Насър потегли, Халид седеше вдървено на седалката до него, а Абдула и Фейзал се бяха настанили отзад. Двигателят изгърмя в тишината. Мълчанието беше изпълнено с гняв. И със страх. Стигнаха северните гробници. Халид слезе, хората му го последваха, влачеха се отпуснато след него като чували с картофи. Беше направил всичко по силите си, за да им внуши някаква гордост от униформата, след като го прехвърлиха принудително от армията в туристическата полиция. Но напразно. Интересуваха ги само бакшишите от туристите. Той крачеше напред-назад пред тях, а нещастните му подчинени бяха навели засрамено глави.
- Една-единствена задача ви поставих! - изсъска. - Една-единствена проклета задача! А вие дори и нея не изпълнихте!
- Но ние направихме точно каквото ти...
Халид удари шамар на Фейзал, който отекна в скалите зад тях.
- И какво точно направихте! - извика той и слюнката му изпръска лицето на Фейзал. - Те я намериха, нали?
Устните на Абдула се извиха в усмивка, беше доволен, че Фейзал опира пешкира. Халид го сграбчи за яката и стисна толкова силно, че лицето му почервеня и не можеше да диша.
- Ако нещо се обърка в този случай... - закле се Халид. - Ако нещо се обърка...
- Не сме искали да имаме нищо общо с това - протестира Фейзал. - Беше твоя идея. А виж какво стана!
- Млъквай! - изръмжа Халид и пусна Абдула, който започна да диша тежко и да разтрива шията си. - Цял живот ли искаш да останеш беден? Това ли искаш? Това е шансът ни да забогатеем.
- Да забогатеем - повтори иронично Фейзал.
- Да, да забогатеем.
- Но там няма нищо! Не го ли разбра вече?
- Грешите - настоя Халид. - Там е. Подушвам го. Още седмица и ще е наше. - И им размаха пръст. - Никакви грешки повече. Ясно ли е? Никакви грешки.
III
Нокс караше на запад по новата магистрала през пустинята. Минаваха през палитра от невероятни цветове - ослепително белите солници отдясно, електриковите, почти виолетови отблясъци на езерото Мареотис отляво, а късното слънце превръщаше облака над него в картина на Джаксън Полак.