И Фейзал точно това и направи.
56.
I
Нокс остави Гейл на земята и отметна кичурите от челото и бузите ѝ. Кръвта от раната на главата се бе съсирила, тенът на лицето ѝ ставаше по-здрав, дишането ѝ се стабилизираше. Той се изправи, взе фенерчето от Лили и освети новото помещение, най-вече стената вляво. Беше покрита с гипс и под дебелия слой прах се виждаха стенописи. Той съблече мократа си риза, изтри мърсотията и отдолу се показа нощна сцена: хората си спяха в леглата, докато крадци обикаляха къщите им, а навън бродеха лъвове, пълзяха змии и се спотайваха крокодили.
Приближи се до отсрещната стена и избърса и нея. Дневна сцена. Ехнатон и Нефертити раздаваха златни огърлици от балкона на палата си, докато селяните се трудеха, добитъкът пасеше по полята, патиците прелитаха над тръстиките, а рибите подскачаха в езерата. И всичко това под лъчите на слънцето.
- Това е Химнът на Атон - промълви той. - Поемата на Ехнатон, посветена на неговия слънчев бог. — После освети лявата стена. - Това е светът през нощта - продължи. - Лъвовете излизат от бърлогите си, змиите се готвят да нападат. - Посочи надясно. - А това е денят.
„Добитъкът и овцете приветстват зората, птиците раз- перват криле. Лодките плават, всички пътеки са отворени.“
- И каква полза имаме от това? - попита Лили с леко разтреперан глас. - Трябва да се махаме оттук.
Слънчевите лъчи се събираха в горния ляв ъгъл на стената, забеляза Нокс. Но не се пресичаха. Фокусът им беше отвъд границата със съседната стена. Той насочи фенерчето си и забеляза нещо, което преди му бе убягнало. Повърхността не беше гладка, както си помисли отначало. В средата имаше V-образна хлътнала на около сантиметър част и златната ивица от коридора завършваше точно в подножието ѝ.
Постави ръка върху тази част от стената, беше по-студена, по-гладка и общо взето по-метална, отколкото бе очаквал. Отстъпи назад, освети цялата стена и златната ивица на земята и картината му напомни нещо.
- Като долина е - каза той и посочи на Лили V-образната форма. - Като онази, над която изгрява слънцето, за да направи знака на Атон.
- А къде е слънцето?
- Именно - кимна Нокс. Върна се при стената, почука по нея и се вслуша внимателно в ехото. Почука пак. Да. Нямаше никакво съмнение. Беше куха.
II
Нагиб, Тарик и доброволците напредваха предпазливо по хълма, притичваха един по един от едно прикритие до друго и вървяха приведени, за да не се очертават силуетите им.
- Стой на място! - разнесе уплашен глас от тъмното. - Не се приближавай!
Вляво от Нагиб проехтя изстрел, оранжевата цев го заслепи.
- Спри! - извика той. Обърна се към Тарик. - Той има информация. Трябва ни жив.
Тарик раздаде заповеди на висок глас. След това настъпи тишина.
- Чуй ме - извика Нагиб. - Аз съм инспектор Нагиб Хюсейн. Видя ме по-рано. Знаем какво става тук. Всичко знаем. Обграден си. Хвърли оръжието. Сложи ръце на главата и се изправи.
- Махайте се. Оставете ме на мира.
След тези думи се чу смях. Желанието му беше аб- сурдно.
- Не е задължително да умреш - продължи да го убеждава Нагиб. - Можеш да се предадеш. Ще има процес. Ще си наемеш адвокат. Ще кажа пред съда, че накрая си ни помогнал. Кой знае какво ще стане? Но иначе... нямаш никакъв шанс.
- Той ще ме убие.
- Кой ще те убие?
- Капитан Халид, разбира се. Той е луд. Той ни накара да го направим. Ние не искахме. Всичко беше негова идея.
- Тогава ни помогни да го спрем. Съдът ще те пожали. А сега хвърли оръжието и се предай. Чу ли ме?
- И няма да стреляте?
- Имаш думата ми.
Нещо изтрака в скалите. В мрака се надигна мъжка фигура с ръце на главата. Само след миг го обградиха от всички страни и го притиснаха към земята. Нагиб коленичи до него и го разпита за останалите и къде може да ги намери.
III
Нокс подпря стената с рамо и се опита да я плъзне, да я вдигне, да я притисне надолу. Нищо не се получаваше. По коридора вече не се чуваха звуци от газене във вода, а бързи стъпки по твърда земя. Нокс прецени, че имат най-много минута. Нямаше къде да се скрият, нямаше как да направят и засада. Или щяха да минат през тази стена, или бе свършено с тях.
- Виж! - каза Лили. И насочи фенерчето в ръката му към основата на стената. Трудно се виждаше в тъмното, но там имаше дупка във формата на йероглифа анкх с големината на човешка ръка. Той се вцепени. Анкх беше велик египетски символ на живота. От обикновен йероглиф се беше превърнал в знак с магическа сила, макар все още да се спореше какво е било първоначалното му значение. Някои твърдяха, че е церемониален възел. Или сандал. Други пък смятаха, че е слънцето, което изгрява над хоризонта, дори сливане на мъжките и женските гениталии, някакъв вид графичен хермафродитизъм. Но в този момент на Нокс ужасно много му приличаше на ключалка.