Но тази купа не беше счупена. Беше около осемнайсет сантиметра дълбока, с плоска основа и извити стени без издаден ръб, така че можеше да се държи с две ръце и да се пие направо от нея. От гладкостта ѝ ставаше ясно, че глината е добре пресята, преди да бъде изпечена. Беше сиво-розова на цвят, макар и гледжосана с нещо по-светло, което се беше смесило с оригиналната окраска като току-що разбъркана в кафето сметана. Може би местна изработка, а може би не. Само експерт можеше да определи това. Датирането беше още по- трудно. Изящните предмети като маслените лампи и скъпите съдове се променяха според модата, дори само за да подчертаят заможността на притежателите си; но грубите предмети като този запазваха формата си понякога с векове. На пръв поглед изглеждаше като находка от около 50 г. сл. Хр., плюс минус неколкостотин години. Или няколко хиляди. Върна купата на мястото ѝ с намерението да си тръгне, но тя като че ли не го пускаше. Клекна и се взря в нея, потъркваше брадата си и се опитваше да разгадае значението ѝ, да разбере с какво толкова го задържаше.
Нокс знаеше колко рядко се намират ценни артефакти при улични търговци. Те се бояха да ги продават открито, а и туристическите полицаи бяха прекалено наблюдателни. Но в крайните квартали на Александрия и Кайро живееха занаятчии, които без никакво усилие изработваха убедителни фалшификати, за да измъкват пари от доверчивите туристи. Специално тази купа обаче изглеждаше твърде неугледна, за да си струва усилието.
- Колко? - попита той накрая.
- Хиляда щатски долара - отвърна младежът, без да му мигне окото.
Нокс отново се засмя. Египтяните бяха майстори в преценката на купувача, не на стоката. Очевидно днес изглеждаше необикновено богат. Богат и глупав. Отново понечи да си тръгне; и отново нещо го спря. Докосна купата с върховете на пръстите си, не искаше да се пазари. Ако започнеше, щеше да е грубо да не довърши, а Нокс изобщо не беше сигурен, че иска този предмет, дори и на ниска цена. Ако беше истинска антика, покупката му беше незаконна. Ако беше фалшификат, щеше с дни да се ядосва на себе си, че е позволил да го измамят, особено ако колегите и приятелите му научат. Поклати решително глава и този път наистина се изправи.
- Петстотин - свали веднага цената младият търговец, който усети как богатият улов се изплъзва измежду пръстите му. - Виждал съм ви и преди. Вие сте добър човек. Давам ви го на специална цена. Много специална цена.
Нокс поклати глава.
- Откъде го взе? - попита той.
- От гробницата на Александър Велики е, уверявам ви! Моят приятел ми го даде, той е много добър...
- Истината - натърти Нокс. - Или веднага си тръгвам.
Младежът присви опърничаво очи.
- Защо да ти казвам? - изсумтя той. - За да извикаш полицията ли?
Нокс порови в задния си джоб за банкноти и ги показа на момчето.
- Как да съм сигурен, че е оригинал, ако не ми кажеш откъде си го взел? - предизвика го той.
Търговецът стана сериозен и се огледа дали някой не ги подслушва.
- Приятел на братовчед ми работи на разкопките - прошепна.
- Кои разкопки? - намръщи се Нокс. - Кой ги ръководи?
- Чужденци.
- Какви чужденци?
Младежът сви с безразличие рамене.
- Чужденци.
- Къде?
- На юг - и махна леко с ръка. - На юг от Мареотис.
Нокс кимна. Логично. В древността покрай езерото Мареотис е имало много поселища и стопанства, преди водите на Нил да се вдигнат и то да започне да се свива. Бавно си преброи парите. Ако тази купа наистина идваше от археологически разкопки, негов дълг беше да я върне или поне да извести, че има пробив в сигурността. Трийсет и пет египетски лири. Сгъна ги между палеца и показалеца си.
- На юг от езерото, казваш? - попита и се намръщи. - Къде по-точно? Трябва да знам, щом ще купувам.
Младежът откъсна неохотно погледа си от парите и го премести върху Нокс. На лицето му бе изписана горчивина, сякаш си даваше сметка, че вече бе казал прекалено много. Изруга, събра четирите краища на платнището, вдигна го и стоката му издрънча в образувалия се вързоп, след това бързо се отдалечи. Нокс понечи да го последва, но отнякъде се появи великан, който застана на пътя му. Нокс се опита да го заобиколи, но мъжът направи крачка встрани и отново запречи пътя му със скръстени на гърдите ръце и надменна усмивка на лицето, с която сякаш го предизвикваше да направи нещо. Но вече беше прекалено късно, защото тълпата погълна младежа и стоката му.