В дясната колона имаше заглавия като „Ракът на либерализма“ и „Грехът на Содом“. Огюстен кликна върху връзката „Намеренията на развратниците“. Появи се малко вградено видео, на което Питърсън говореше срещу камерата. Включи звука и потокът от гняв и омраза, който се изсипа върху него, го накара да се отдръпне назад. Кликна върху друг линк, озаглавен „Лицето на Христос“. Отново говореше Питърсън, но този път със съвсем различен тон - успокоителен и направо съвършен. „Питате как стигнах до Бог - казваше той. - Нека ви разкажа как. Бях окаян грешник. Крадец, пияница, безчестен и жесток, добре известен на полицията, макар че бях още младеж. Отидох при Бог, защото един ден, най-ужасният в живота ми, в безкрайната си милост Той ми прати сина си, който да ме отведе при Него. Пред мен се появи видение на сина Му. И ще ви кажа, няма човек, който да погледне Христос в лицето и да не повярва. Бог ми възложи следната мисия на тази земя: да покажа лицето на Христос на целия свят. Приемете тази мисия като своя и заедно ще...“
Вратата зад него се отвори. Той се обърна и видя един полицай.
- Д-р Огюстен?
- Да.
- Аз съм детектив инспектор Фарук. Колегата ви д-р Мансур ми каза, че сте така любезен да ме придружите до Борг ел-Араб.
- Да.
- Чудесно. Готов ли сте?
Огюстен кимна. Потръпна, докато затваряше интернет страницата, после стана.
- Да вървим - каза гой.
IV
Питърсън се върна до разкопките възможно най-бързо. Спря само, за да изхвърли лаптопа и мобилния телефон на Нокс в обраслите с тръстика води на езерото Мареотис. Със задоволство ги наблюдаваше как цопват във водата и после потъват.
Клеър излезе да го посрещне. Беше непохватна млада жена, с едри лакти и колене, но и с много силен характер. Би минал и без нея, но медицинските ѝ познания и отличният ѝ арабски му бяха много полезни.
- Добре ли са онези хора? - попита тя. Ръцете ѝ бяха скръстени пред гърдите.
- Кои хора?
- Нейтън ми разказа за снощи. Беше в окаяно състояние.
- Добре са - увери я Питърсън. - В Божиите ръце са.
- Какво значи това?
- Че всички сме в Божиите ръце, сестро Клеър. Или може би си на друго мнение?
- Разбира се, че не, преподобни. Но все пак бих искала...
- По-късно, сестро Клеър. По-късно. Сега имам спешна работа с брат Грифин. Знаеш ли къде е?
- На гробището. Но аз...
- Тогава ме извини - каза той и се отдалечи.
Грифин сигурно бе чул колата, защото го посрещна на половината път от гробището.
- Какво, по дяволите, се е случило снощи? - попита той.
- Ще ти кажа, като му дойде времето - отвърна Питърсън. - Първо, изпълни ли всичко, което ти поръчах?
Грифин кимна.
- Искаш ли да видиш?
- Разбира се, братко Грифин.
Отидоха до празния склад, след това до шахтата. За своя изненада Питърсън се затрудни да познае къде е бил отворът, дори когато застана точно до него.
- Предполагам, че това е достатъчно - отбеляза той. Сега най-голямата му тревога беше някой да не проговори. Най-вече Грифин и Клеър. Обърна поглед към административната постройка. - Ако дойдат от полицията или от Върховния съвет по антиките, не искам Клеър да е тук. Закарай я до хотела. И я дръж далеч.
- Но какво да ѝ кажа?
- Че трябва да говориш с хората от хотела за нещо и ти трябва преводач.
- Но те говорят английски.
- Тогава измисли нещо друго - сопна му се Питърсън. Погледа след отдалечаващия се Грифин, след това се отправи към гробището. Властите рано или късно щяха да ги посетят. Студентите му трябваше да знаят какво да им кажат.
V
Капитан Халид Осман изпитваше необичайна за него тревога, докато Насър го караше заедно с останалите по шосето покрай местната Долина на царете. Не обичаше да ходи до гробницата по светло, но Фейзал заяви, че му трябва дневна светлина. Няма нищо страшно, каза си той. Туристите не ходеха там толкова късно. Амарна беше прекалено голяма, за да се разгледа за половин ден, а пък на местните бе обяснил достатъчно ясно, че не ги иска тук.
Паркираха зад постройката, в която се намираше генераторът. Абдула се върна малко по шосето и застана на пост, за всеки случай. Фейзал, Насър и капитанът смениха униформите си със стари ризи и панталони. Чакаше ги мръсна работа. Би оставил Фейзал и Насър да я свършат, но им нямаше доверие, затова държеше да ги надзирава. Пък и имаше нужда да погледне още веднъж.