- Май ще трябва да ти разкажа - започна той. - Но моля те, не обръщай внимание, ако ти звучи несвързано. Ударих си главата.
- Забелязах.
- По всичко личи, че снощи съм се натъкнал на някакви древни находки край Борг. Там правят разкопки някакви библейски археолози и май теренът има връзка с терапевтите. Снимах. Има статуя на Харпократ. Шест отрязани мумифицирани уши. Мозайка с фигура в центъра на звезда със седем лъча, която напомни на Огюстен за Бафомет на някакъв французин, чието име не мога да си спомня.
- Елифас Леви - кимна Костас. - Знам го.
- Имаше и стенопис на Дионисий. И още един на Приап. Горе-долу това е.
- Какъв очарователен списък - отбеляза самодоволно Костас и очите му се насълзиха от вълнение. - Нали знаеш, че терапевтите са живели край Борг?
- Да.
- А сега за Харпократ. Римляните са го почитали като бога на мълчанието, защото египтяните са го изобразявали с пръст пред устните. Но всъщност това не е знак за мълчание.
- Не - съгласи се Нокс. Това беше един от египетските знаци за младост, също като къдравия кичур на челото на принца.
- Всъщност името му идва от преобразуване на Хар-па-харед. Детето Хор. Хор е бог с глава на сокол, който се слива с бог Ра и става Ра-Хоракти411, който всяка сутрин изгрява на изток.
- Аз съм египтолог - напомни му Нокс.
- Разбира се, момчето ми. Разбира се, че си. Затова трябва да знаеш и за връзката между него и Бафомет.
- Каква връзка?
- Религията на Алистър Кроули - Телема. Кроули започва оттам, където свършва Елифас Леви. Не се съмнявам, че знаеш и това. Според него Бафомет е Харпократ, но ако трябва да сме честни, това се дължи най-вече на невероятното му невежество. От друга страна, сега като се замисля, Харпократ наистина е свързан с една доста очарователна група гностици от Александрия.
- Каква група?
- Най-напред ще ти дам чаша чай - каза Костас и се облиза. - Да. Чай и кейк.
III
Халид се изкачи по въжената стълба и реши да отиде за последно до погребалната зала. Преминаването през ямата не беше приятно преживяване. Единственият достъп беше по импровизиран мост от две дървени греди само няколко сантиметра по-дълги от диаметъра на рова, които се огъваха заплашително, когато някой стъпеше върху тях.
Отначало това нямаше значение, защото ямата беше все още пълна с пясък и камъни и щеше да падне само от два метра. Но сега дори с фенерче трудно виждаха дъното. Понякога сънуваше кошмари как пропада в огромната всепоглъщаща тъмна дупка. Въпреки това не искаше първи да предложи да донесат по-дълги греди. И другите не го правеха.
Мина успешно по моста и влезе в погребалната зала. Огромни купчини камъчета и пясък закриваха стените. Те бяха измазани, но не и изрисувани, вероятно защото гробницата не е била...
Той замръзна на място. Чу глас. Мъжки глас. Идваше отгоре. Заслуша се. Тишина. Отпусна се и се усмихна на глупостта си, сърцето му забави ритъма си. Тези древни гробници! Играеха си с въображението, караха те да се чувстваш...
Отново чу същия глас. Този път не се заблуждаваше. При това го позна. Проклетият телевизионер. Сигурно се е върнал! Погледна ужасено нагоре, разтревожен колко близо е звукът. Може наистина да е близо. На хълма над тях имаше цепнатина. Първия път, когато дойде, нагази до глезените във вода от пороите. Скалата се бе пропукала. Върна се обратно по гредите и през прохода излезе до отвора. Фейзал и Насър също бяха чули гласа.
Бяха угасили светлините и приклекнали. Залязващото слънце обагряше в оранжево платнището на входа.
- Хората от телевизията - прошепна Фейзал.
Халид кимна.
- Ще снимат и ще си тръгнат.
- Ами ако забележат следите ни?
От другата страна на платнището се чу тътрене на обувки по скалите. Халид изстина. Фейзал започна да трака със зъби от страх, стисна челюстта си с две ръце, за да спре. Мигаше често като в транс. Халид внимателно откопча кобура си и извади валтера. Взе на мушка входа на гробницата. Като на лента пред очите му бързо преминаха домът му, детството, майка му, която се хвалеше с него, снимките му в униформа на стената ѝ. Чу се шум по скалната тераса. Учуден възглас, а след това някой отметна платнището и силуетът на онази жена - Гейл - се очерта на фона на залеза.
Какви бързи обрати предлага животът, помисли си мрачно Халид, докато двамата се взираха един в друг. Колко внезапно настъпват катастрофите. Чувстваше се странно спокоен, също както по време на онова дежурство на пропускателния пункт в Синай, когато махна на камиона, натоварен с дървени трупи, да спре. Тъкмо се канеше да прибере бакшиша, и видя изпод брезента насочено дуло. Помнеше какво почувства тогава - силен прилив на адреналин. Сякаш наблюдаваше цялата случка като по телевизията, а не участваше в нея. Сетивата му се изостриха и това му хареса, мозъкът му обработваше нахлулата информация и мисълта му беше като бръснач. Чу как нечий дъх заседна в гърлото, улови погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане, усети как камионът леко се раздвижи, когато някой посегна към оръжието си. Имаше достатъчно време да се овладее, сякаш всички се движеха на забавен каданс, а само той - с нормална скорост.