- Не съм го направил - каза тихо Нокс.
- Най-добре да си върнете паметта възможно най-бързо - посъветва го Фарук и се изправи. - Ще се видим отново утре сутринта. На ваше място щях добре да си помисля през предстоящата нощ.
III
Халид караше внимателно джипа „Дискавъри“ през равнината, успокои се чак когато излезе в откритата пустиня. Луната грееше ниско над хоризонта и лъчите ѝ караха пясъците да блестят като зацапана ламарина. През счупения ляв преден прозорец нахлуваше студеният нощен въздух и вледеняваше пръстите му. Караше на запалени фарове. Имаше далеч по-голям риск да се блъсне в някой камък, скрит като неизбухнала мина в пясъците, отколкото да бъде забелязан. Въпреки че ситуацията бе излязла от контрола му, се чувстваше странно спокоен. Но късметът беше на негова страна. Стигна до пустинята без инциденти и пое на юг към Асют. Тогава започна да се разминава с хора. Селянин на магаре. Пикап. След това трафикът се сгъсти и го обви в анонимност. Мина по моста и влезе в града. Насър го чакаше на западния бряг, яхнал мотоциклета си. Беше стигнал много по-бързо, въпреки че трябваше да премине през Нил. Махна на Халид и го последва. Караха на запад и търсеха подходящо място. Намериха изоставена фабрика с прилежащ двор. Идеално. Пръсна вещите, които бе взел от пленниците, между предните и задните седалки и заля всичко с горивото от резервната туба на джипа. Огънят лумна толкова силно, че го изгори. Качи се на мотоциклета зад Насър и двамата поеха обратно към града.
Скоро щяха да намерят джипа, но все още не можеше да прати диска. Терористите имаха нужда от време - да вземат заложниците, да ги заведат на сигурно място и да направят записа. Поне три часа. След това обратно в Амарна. Намериха пейка до Нил, където той седна да обмисли положението.
Млада двойка мина покрай тях в тъмното. Чуваше разнежените им гласове, но не долавяше какво си говорят. И това му напомни как чу в гробницата Стафърд да казва нещо. Внезапно изстина. Ами ако се чува и в двете посоки? Полицията със сигурност ще търси и в Амарна. Ами ако пленниците започнат да викат за помощ, докато разследващите са наблизо? Имаше намерение да ги остави живи, за да смекчи наказанието си, ако ги заловят, но сега осъзнаваше, че не можеше да си позволи този риск. Извади мобилния си телефон и се обади на Абдула.
- Всичко наред ли е? - попита той.
- Да, шефе - отвърна Абдула. - Искаш ли вече да затваряме мястото?
- Първо трябва да свършиш нещо. Трябва да им запушиш устите.
- Какво?
- Чу ме.
Абдула се поколеба, после каза:
- Мислех, че ще ги...
- Трябва да им запушим устите - сопна му се Халид. - Това е заповед. Ясно ли е?
- Да, шефе.
- Добре. Тогава се погрижи за това, преди да се прибереш.
IV
По телевизора в стаята за почивка вече предаваха втори мач, който достигаше кулминацията си. Двамата съкилийници на Нокс бяха запалянковци и се редуваха да стоят до вратата и да надничат към екрана. Премигваха, радваха се и разговаряха с надзирателя отпред.
Омар беше мъртъв. Най-накрая започваше да го осъзнава. С Нокс бяха приятели отскоро, но бързо се сближиха. Така става със сродните души. Той беше толкова учтив и стеснителен млад мъж, не беше за вярване, че е от семейство на египетски гангстери, а може би точно заради това бе станал такъв и се бе отдал на археологията. Опитваше се да се дистанцира от корените си. Макар че като се замислеше сега, произходът му може би имаше нещо общо с последното му повишение.
Най-лошото бе, че Фарук беше прав: той бе виновен за смъртта на Омар. От години караше джипа си с развален предпазен колан, знаеше, че може да се случи нещо такова, но не предприе нищо. Подобни повреди някак си изглеждат незначителни в Египет. Докато не доведат до трагични последствия.
Надигна се вълна от радост. Някой бе вкарал гол.
Зарови лице в дланите си и се отдаде на мъката по своя приятел. Опитваше се да си възвърне паметта. Дължеше го на Омар, трябваше да си спомни точно какво се бе случило, докъде стигаше неговата вина. Но минутите се точеха бавно като капки от меласа и нищо не проблясваше в ума му.
V
Фейзал последва с тежки стъпки Абдула по прохода в гробницата. Държеше автомата си пред гърдите, сякаш за да се пази от демони. Беше тих човек, чакаше да изтекат трите задължителни години служба и да се прибере у дома. Вярваше в усиления труд и в Аллах, искаше да е добър с хората, да се ожени за свястна жена и да има много, много, много деца. Чичо му го увери, че във войската ще стане мъж. Кой да предположи, че ще се сблъска с това? Но Халид му даде заповед, а никой не се противопоставяше на Халид. Поне не втори път.