Зад него се тресна врата. Огледа се. Приближаваха двама полицаи с изкривени и заплашителни лица.
- Приятелю - опита се да обясни той, като посочи екрана. - Отвлечена е. Моля те, трябва да...
Първият удар се стовари в бедрото му. Изобщо не го очакваше и нямаше време да се стегне. Болката в крака беше ужасна и той падна на едно коляно. Вторият удар попадна в тила. Пред очите му изскочиха звездички и лицето му се удари в пода. Внезапно в мозъка му проблесна спомен: караше джипа си, Омар седеше до него и двамата се смееха на някаква шега. Остър мирис на дизел. След това някой го сграбчи за косата и започна да шепти в ухото му, но ушите му така пищяха, че не различаваше думите. Пуснаха главата му и бузата му се удари в студения камък. Повлякоха го за краката през твърдия под обратно към килията.
IV
Нагиб влезе, прозявайки се, в кухнята. Устата му беше суха, очите лепнеха. Нямаше търпение да изпие първата си чаша чай. Жена му дори не го погледна, беше толкова погълната от телевизора.
- Какво става? - попита той.
- Отвлекли са някакви западняци в Асют снощи. Хора от телевизията. Казват, че вчера снимали в Амарна. Видя ли ги?
- Не.
- Очевидно това е жената, която помогна за откриването на гробницата на Александър. Помниш ли пресконференцията с генералния секретар и онзи другия мъж?
- За когото ти каза, че е хубав?
Ясмин се изчерви.
- Казах само, че изглежда добре.
- И какво говорят?
- Че колата им е намерена обгоряла извън Асют и че платили на някакъв полусляп нещастен човечец да занесе записа в телевизията. Похитителите искат арестуваните за изнасилванията и убийствата на момичетата да бъдат освободени.
Нагиб се намръщи.
- Терористи искат освобождаването на убийци и изнасилвани?
- Твърдят, че били невинни.
- Дори и така да е.
- Горката жена! - каза Ясмин. - Как ли се държи?
Нагиб постави длан върху рамото на жена си. Бяха пуснали записа във вграден екран и той видя притеснението на заложниците, кървящата рана на бузата на мъжа, странните сенки, които осветлението хвърляше по лицата им. Коментаторите се редуваха да осъждат позора, който този акт е навлякъл на нацията, и да дискутират стъпките, които трябва да предприеме държавата. Оказа се, че и на него му е трудно да се откъсне от екрана, въпреки че трябваше да тръгва за работа, да разчисти набързо бумащината и да си освободи време да се види с доброволците. Но за разлика от жена си не залепна за телевизора от съчувствие. Друго беше. Полицейските инстинкти му нашепваха нещо. Просто не можеше да долови какво.
32.
I
Устата на Нокс беше разранена и залепнала. Обърса я с опакото на дланта. Ръката му се изцапа с кръв. Седна на твърдата койка и му призля от нахлулата в главата кръв. Трябваха му няколко секунди, за да се адаптира. Но това бе нищо в сравнение със спомена, който се появи след това.
Гейл, коленичила, ужасена, заложница на терористи.
Наведе се напред, защото се уплаши, че ще повърне, но успя да се сдържи. Изправи се на крака и тръгна, олюлявайки се, към вратата. Надникна през прозорчето. Телевизорът все още предаваше новините, макар че някой най-накрая бе намалил звука. Видя я пак. Четеше декларацията. Думите ѝ вече се бяха запечатали в ума му. Асютското ислямско братство. Държат се добре с нас. Освен ако няма опити да ни открият. Ще бъдем освободени живи и здрави, когато пуснат мъжете. Ако не бъдат пуснати до четиринайсет дни...
Изражението на лицето ѝ. Треперещите ѝ ръце. Тя се опитваше да потисне ужаса, страхуваше се от нещо неизбежно, а не от това, което щеше да се случи след четиринайсет дни. Нокс нямаше деца, но разбра какво изпитват родителите в такива ситуации - отчаяно искат да помогнат, но са напълно безсилни. Ужасно чувство. Непоносимо. Но нямаше друг избор, трябваше да стиска зъби.
- Някой от заложниците ти е приятел, така ли?
Нокс премигна и се огледа. Говореше му мъжът с измачкания костюм.
- Моля?
- Някой от заложниците ти е приятел?
- Да.
- Кой?
- Момичето.
- Червенокосото или тъмнокосото?
- Тъмнокосото. - В ума му внезапно проблесна друг спомен. Как говори с двама мъже, единия със свещенически дрехи, а другия едър като този.