- Изглежда приятна.
- Наистина е такава.
- Гадже ли ти е?
Нокс поклати глава.
- Работим заедно.
- Да бе - усмихна се мъжът. - И аз така реагирам, когато колегите ми загазят. Полудявам и започвам да се бия с полицаите.
- Освен това ми е приятелка.
Мъжът кимна.
- Както и да е. Исках само да ти кажа, че съжалявам, задето мои сънародници са ѝ причинили това. Ако мога с нещо да помогна...
- Благодаря. - Нокс отново се обърна към екрана. Този запис като че ли му казваше нещо.
- Не съм добър човек. Нямаше да съм тук, ако бях. Но не мога да разбера как хората вършат такива неща в името на Аллах и смятат, че той би одобрил.
- Моля те - каза Нокс. Искаше от него само да млъкне. Отново се съсредоточи върху екрана. Пак пуснаха записа. Гейл, коленичила на земята, след това застава в поза лотос и вдига дясната си ръка демонстративно. Беше виждал някъде тази поза наскоро. Но къде? Заби нокти в дланта си, докато се опитваше да си спомни. И тогава го осени. Мозайката. Фигурата в центъра на звездата със седем лъча.
Да. Настръхна.
Гейл му пращаше послание.
II
Телефонът звънеше. И нямаше намерение да спре, по дяволите. Огюстен се мъчеше да не му обръща внимание, но той пак започна да звъни. Белята бе сторена. Вече беше буден.Устата му беше суха и залепнала. В черепа му сякаш работеше строителна бригада. Добро утро, тогава. Обърна се на една страна и скри очите си от косите слънчеви лъчи. Погледна часовника на нощното шкафче и изсумтя. Махмурлуците му ставаха все по-тежки. Надигна се, в него нещо се плискаше и бълбукаше. Не за първи път взе твърдо решение да промени навиците си. Но може би никога досега не бе изпитвал паника. Като прекалил с наркотиците тийнейджър, който си дава сметка колко далеч е отишъл.
Завлече се до тоалетната и се облекчи, след като избълва безкраен поток от тьмножълта слуз. Около порцелановото гърне се бяха събрали мравки, които в редичка се изнизваха по пода, нагоре по стената и след това изчезваха през полуотворения прозорец. Господи! Сигурно имаше диабет. Това беше единият от симптомите, нали? Сладка урина. Сигурно затова страдаше от хронична умора. Или пък малките копеленца изведнъж са се превърнали в пияници. Бяха навсякъде. Телефонът отново започна да звъни и го спаси от тежките мисли.
- Да? - каза той, като вдигна слушалката.
- Видя ли? - попита Мансур.
- Какво?
- Гейл. По новините.
Гърдите му се стегнаха, докато пускаше телевизора. Знаеше, че е нещо лошо, но чак за това не беше подготвен. Свлече се на фотьойла като ударен от мълния. После чу Мансур да крещи името му.
- Огюстен? Още ли си там?
- Да.
- Опитвам се да се свържа с Нокс. Не е в хотела си. Не си вдига мобилния телефон.
- Знам къде е.
- Някой трябва да му каже. Най-добре да е приятел.
- Остави на мен.
- Благодаря. И ми се обади, след като говориш с него. Да видим какво аз мога да направя, - И затвори. Огюстен остави слушалката на мястото ѝ. Все още беше като окаменял и му се гадеше, но поне вече имаше цел. Наплиска лицето и тялото си с вода, облече си чисти дрехи и затича надолу по стълбите към мотоциклета си.
III
- Ще умрем тук - хлипаше Лили. - Нали?
- Ще ни намерят - заяви Гейл.
- Никой няма да ни намери.
- Напротив.
- Откъде си толкова сигурна?
Гейл се поколеба. Все още не им беше споменала нищо за Нокс и за посланието, което се опита да му изпрати. Беше толкова несигурно, че не беше честно да ги товари с излишни очаквания. Но Лили беше на ръба на нервния срив, имаше нужда от надежда.
- Имам един приятел - каза тя.
- О, имаш приятел! - иронизира я Лили. - И ще бъдем спасени, защото ти имаш приятел!
- Да - потвърди Гейл.
Нейното спокойствие като че ли утеши Лили, но тя нямаше намерение да се задоволи с толкова малко, особено като знаеше, че може да получи още.
- И как точно ще ни помогне този твой приятел? - попита тя. - Да не е екстрасенс?
- Казах му къде сме.
- Какво? - обади се Стафърд от тъмното.
- Когато ни снимаха, му показах, че сме в Амарна, а не в Асют.
- Как?
- Сложно е.
Стафърд изсумтя, почти го досмеша.
- Да не би да бързаш за някъде?
- Има едно изображение на Ехнатон, което и двамата познаваме - въздъхна Гейл. - Начинът, по който е седнал, е много характерен.
- Значи затова си смени позата, когато четеше посланието?
- Да.
- Не си спомням Ехнатон да е изобразяван така.