Завиха и минаха над напоителния канал. Двама униформени охранители играеха на табла. Нокс внезапно получи усещане за дежа вю и потръпна. Охранителят попита за имената им и какво правят тук, обади се по телефона и им махна да преминат. Колата продължи да се друса по неравния път, след това премина над малко възвишение и накрая паркира пред административната сграда до един бял пикап.
Фарук сграбчи Нокс за яката, сякаш беше бясно куче, и го изкара от колата.
- Е? - попита той.
На възвишението се появиха няколко млади археолози и започнаха да се подхилкват на начина, по който Фарук се държеше с Нокс. Но след това се зададе мъж със свещенически дрехи и усмивките изчезнаха от лицата им, сякаш веселието беше грях. Питърсън. Трябва да е той. Нокс си мислеше, че е видял добре нападателя си, но пак не беше сигурен.
Свещеникът се приближи и огледа Нокс от главата до петите с презрение. Но по нищо не му личеше да е притеснен.
- Детектив - каза той. - Пак вие.
- Да - съгласи се Фарук. - Пак аз.
- Какво ви води обратно тук?
Фарук хвърли поглед към Нокс.
- Помните ли господин Даниел Нокс?
- Аз му спасих живота. Мислите ли, че мога да забравя такова нещо?
- Той каза, че сте открили някои неща тук. Античен подземен комплекс.
- Това е нелепо. Щях да знам, ако е така.
- Да - потвърди Фарук, - щяхте.
- Този човек уби Омар Тауфик - заяви Питърсън и го изгледа с омраза. - Ще каже всичко, за да отхвърли обвиненията.
- Трябва да е лесно да потвърдим или отхвърлим твърденията му. Освен ако вие нямате проблем с това.
- Само дотолкова, доколкото ще изгубите времето на всички ни, детектив.
- Добре. - Фарук се обърна към Нокс. - Е?
Нокс се бе надявал, че като дойде тук, ще успее да си спомни, но паметта му продължаваше да е дразнещо празна. Огледа се с надеждата да получи прозрение. Кулите на електроцентралата. Няколко индустриални сгради. Двама мъже, които поставяха водопроводни тръби с изкопна машина. Застанали в полукръг археолози, които държаха чуковете и длетата си като оръжия.Те му напомняха за истината: тук някъде имаше подземен античен комплекс. Тези хора влизаха и излизаха незабелязано. Може би работеха само нощем, но... Очите му се стрелнаха към административната сграда и платнения ѝ навес. Възможно ли е там да е скрито нещо? На снимките му ясно се виждаше, че шахтата е на открито, освен ако не са преместили бараката вчера...А те не бяха, което беше ясно от следите от гуми по паркинга и утъпканите пътеки в...
Пътеките. Да!
Ден след ден са минавали по едни и същи места и със сигурност са утъпкали пътеки. Огледа се. Пътеките водеха във всички посоки.
- Е? - попита Фарук със скръстени ръце. Търпението му се изчерпваше.
Отново в главата му проблесна спомен. Той тича по тъмно, сърцето му бие лудо, блъска се в телена ограда. Имаше такава в далечината вляво от него, очертаваше терена на електроцентралата, а покрай нея се виеше тънка пътека. Ако не е това, няма какво друго да е. Той кимна и каза:
- Нататък.
II
Огюстен слизаше като замаян по стълбите пред блока на Костас. Портрет на Исус Христос. Значи това в проповедите на Питърсън не беше само метафора. Той наистина търсеше лицето на Христос. Яхна мотора си, свали го от стойката и се канеше да се върне в полицейския участък, но тогава си спомни защо карпократианците му прозвучаха познато. Паркира пак и тръгна ядосано обратно.
- Тайното евангелие на Марк! - извика той, когато Костас отвори вратата. - Защо не ми каза за Тайното евангелие на Марк!
- Защото няма такова — отвърна Костас.
- Какви ги говориш? Откъде тогава съм чул за него, щом не съществува?
- Чувал си и за еднорози, нали?
- Не е същото.
- Абсолютно същото е - каза Костас. - Тайното евангелие е фантазия, измислица на алчни и злобни хора. Никога не е съществувало. И няма нищо общо.
- Не си сигурен.
- Посветил съм живота си на истината - заяви гневно Костас. - Фалшификатите са като рак. Когато говорим за тях, дори само за да ги отхвърлим, ги легитимираме, а те точно това искат.
- Дори и така да е - прекъсна го Огюстен. - Трябваше да ми кажеш. Приятелят ни е в беда. Трябва да знам всичко.
Костас остана намръщен още няколко секунди, но след това въздъхна и се примири.
- Добре тогава - каза той и поведе Огюстен обратно към библиотеката. - Какво знаеш?
- Не много - сви рамене Огюстен. - Някаква американка дойде тук преди две години, за да прави проучвания за книга за евангелистите. Мисля, че се казваше Мария.