- Какво е направил?
- Не искам да съм на негово място. За нищо на света. Фарук е гадно копеле. Мрази да се подиграват с него.
- Разбирам - каза тъжно Огюстен. - Благодаря. - Затвори и поседя така няколко секунди. Чудеше се какво да направи, как да помогне. Първата му мисъл беше да потърси Нокс, но това беше трудна работа - беше сам, а и полицията претърсваше навсякъде. Доколкото познаваше приятеля си, по-скоро би искал от него да се заеме с мозайката, защото само така можеше да помогне на Гейл. Въпросът беше откъде да започне.
II
Нокс излезе на южния стръмен каменист бряг на езерото Мареотис, беше изтощен и вир-вода. Приведе се, докато се изкачваше, после се скри в сянката на един от многото бедуински гълъбарници, приличащи на огромни, покрити с катран камбани.
Дългото плуване беше изпило всичките му сили, но нямаше време да си почива. Като изпадна в паника и побягна, със сигурност разсея и последните съмнения на Фарук относно вината си. Освен това го унижи. Сигурно вече се е разчуло, че има избягал убиец. Египетските полицаи не носеха оръжие за красота. Стреляха, без да се замислят. Ако се предадеше, щяха да го пребият с палки, а той вече беше достагьчно ранен и без това.
Свали си обувките, ризата и панталоните и ти постави върху нагорещената повърхност на птичата къщичка. От памучните тъкани веднага се издигна пара. Когато изсъхнаха от едната страна, ги обърна от другата.
Някакво шесто чувство го накара да се обърне. На стотина метра от него побелял бедуин се бе облегнал на гегата си и го разглеждаше с любопитство. Нокс сви рамене, притесни се, и то не съвсем без причина. Никой уважаващ себе си бедуин не би говорил доброволно с полицията, но въпреки това бе по-разумно да тръгва.
Дрехите му вече бяха достатъчно сухи, за да ги облече. Двата еднакви комина на електроцентралата приличаха на вдигнати за поздрав пръсти на западния хоризонт. Разкопките на Питърсън бяха зад тях. Той кимна на пастира и се отдалечи с бърза крачка.
III
Лили първа чува шума.
- Какво беше това? - попита тя.
- Какво беше това? - повтори Стафърд.
- Не знам. Прозвуча ми като... почукване.
Всички се заслушаха. Гейл също го чу. Повтаряше се през няколко секунди. Лекото почукване идваше някъде отгоре.
- Ехо! - извика Лили. - Има ли някой там? - Млъкна и ехото от гласа ѝ замря. Отново чуха същото ритмично почукване.
- Нещо капе - каза Лили.
- Да - съгласи се Стафърд.
- Чуйте - обади се Гейл и преглътна. - Не искам да ви плаша, но ако това са капки, значи е заваляло.
- Но ние сме в пустинята - възпротиви се Лили.
- И тук вали - обясни Гейл. - Преди години преживях буря тук. Нямате представа колко силни могат да бъдат бурите по тези места. Ако си спомняте, в платото над нас има цепнатина. Ако водата успее да си пробие път...
- Ще се оттече тук - довърши мрачно Стафърд.
- Но това са само капки - каза Лили.
- Засега - съгласи се Гейл. И точно тогава към първата струйка се добави и втора с малко по-различно темпо на капене. А след минута чуха и първата вадичка.
38.
I
- Апаратурата за аерофотография още ли е у теб? - попита Огюстен, когато влезе, без да почука, в кабинета на Мансур във Върховния съвет по антиките.
- В среща съм - протестира Мансур и посочи тримата мъже в строги тъмни костюми на масата. - Не може ли да почака?
- Ето я! - извика Огюстен, когато забеляза голямата кутия до стената. Отвори я и погледна вътре. GWS „Слоустик“461. Идеално. Тези бяха най-лесни за управление. Провери всички компоненти, горивото, дистанционното, батериите и другите уреди. Всичко си беше на мястото.
- Не е моя - опита се да го спре Мансур. - На германците е. Това е ценна апаратура. Не мога да ти я дам просто така.
Огюстен вдигна кутията на рамо и кимна на костюмарите.
- Приятно ми беше да се запознаем - каза той.
- Да я върнеш! - извика след него Мансур примирено. - Руди ще ме убие, ако ѝ се случи нещо.
- Ще е при теб още тази вечер - обеща Огюстен. - Имаш думата ми.
- Така каза и за джипиеса ми.
Вратата зад Огюстен се затвори с трясък.
II
Нокс се движеше със задоволителна скорост, докато стигна до електроцентралата, чиято ограда се простираше далеч и в двете посоки. Разкопките на Питърсън бяха зад нея. Нямаше нито време, нито желание да заобикаля. Телената мрежа беше увиснала с времето и затова бе трудно да се покатери по нея. Отиде до един от циментовите колове, където оградата беше по-опъната, огледа се дали някой не го наблюдава и се повдигна. Телта остави червени следи по пръстите му. Преметна се и се приземи тромаво от другата страна, посрещна земята с длани и колене.