Изчака малко да види дали няма да се включи аларма, след това се изправи и притича приведен през полупразния паркинг пред административната сграда. Когато наближи, една странична врата се отвори и от нея излезе ниска пълна жена, подозрително смръщена. Той се отдалечи и се скри зад паркираните коли. Жената надникна вътре в сградата и извика. Нокс ускори крачка. От сградата излезе дебел охранител. Жената посочи към Нокс. Охранителят му извика да остане на място. Но вместо да се подчини, Нокс побягна към другия край на оградата. Теренът беше коварен. Стъпи на камък, падна и си навехна коляното. Огледа се. Охранителят приближаваше към него, отзад го следваше друг, който викаше подкрепление. Нокс се изправи с мъка и закуцука към оградата. Изкачи се по нея и болката прониза крака му, когато скочи от другата страна.
Първият охранител стигна до оградата зад него. Дишаше тежко и нямаше сили за нищо друго, освен да му размаха пръст. Нокс се отдалечи с куцане, уплаши се, че бъркотията може да привлече вниманието на Питърсън и неговите хора. Коляното му пулсираше, но не смееше да забави крачка. Ако полицията научеше за тази случка, щеше да наводни мястото за минути. Нямаше и секунда за губене.
III
Летателната апаратура с дистанционно управление беше обемиста и неудобна и Огюстен нямаше как да я качи на мотора си, затова махна на такси и сложи кутията на задната седалка. Помоли шофьора да го следва до Борг ел-Араб.
Много пъти преди беше работил с такива апарати. Бяха идеални за заснемане на руини, освен това бяха и много забавни. Лесно се управляваха във въздуха, но пък издигането им беше друга работа, както и заснемането от високо.
Паркира мотоциклета си в малка горичка на около километър от разкопките на Питърсън и махна на таксито да спре до него. Шофьорът беше малко над двайсет години, имаше рядка брада и дружелюбни маниери.
- Как се казваш? - попита го Огюстен, докато му плащаше.
- Хани.
- Е, Хани, искаш ли да изкараш още една десетачка?
- Разбира се. Какво да направя?
Огюстен извади кутията от задната седалка и я отвори. Когато видя леталното устройство вътре, Хани зяпна и очите му се разшириха.
- Може ли да го пробвам?
- Разбира се, веднага щом свърша аз.
Тръгнаха през полето покрай стената, която ги делеше от разкопките на Питърсън. Когато стигнаха до хубава площадка с твърда почва, Огюстен коленичи, отвори кутията и започва да сглобява компонентите.
- Какво ще правиш с това?
- Проучване за Върховния съвет по антиките.
- Да бе!
Огюстен се ухили.
- Виждал ли си някога снимка на поле от въздуха? Няма да повярваш какви подробности се виждат на нея. - Той прикрепи пластмасовите криле към приличащия на богомолка корпус и затегна винтовете. - Канавки, стени, пътища, поселища. Изведнъж пред очите ти изникват неща, покрай които минаваш всеки ден, без да ги забележиш. - Разказа му, че техниката била открита преди приблизително сто години по случайност. Британската армия изпробвала разузнаване от въздуха над Салисбъри. Балонът се отклонил и прелетял над Стоунхендж, а снимките показали за първи път плетеницата от древни пътеки на това място.
- Ха! - възкликна Хани.
- Наистина „Ха!“ - съгласи се Огюстен. - По-добре и не бих се изразил. - Нагласи камерата под ъгъл под корпуса, за да може да прави снимки, без да се налага апаратът да се намира директно над разкопките. Изпробва дистанционното управление, за да увери, че работи. — Добре - каза той доволно. - Да започваме.
IV
Нокс пропълзя зад бараката, в която се намираше кабинетът на Питърсън. Вътре се провеждаше разгорещен разговор, но прозорците бяха затворени и той чуваше само откъслечни думи. Кайро. Полиция. Страхливец.
Белият пикап все още бе паркиран отпред. До него имаше синя тойота, досущ като онази, с която избяга неговият нападател от блока на Огюстен. Преди я нямаше. Възможно ли е някой да я е преместил, след като охранителите са им съобщили, че с Фарук идват насам? А по-важното беше дали е възможно лаптопът на Огюстен да е още вътре?
Той се приведе и отиде до колата. Стъклото беше прашно, яркото слънце се отразяваше в него и Нокс не можеше да види почти нищо вътре. Опита дръжката на вратата. Беше отключена. Провери предните и задните седалки. Нищо. Затвори тихо вратата, отиде отзад и през задното стъкло зърна нещо, наполовина покрито с платнище. Вдигна тихичко задната врата. Не беше лаптопът, както се бе надявал, а малка кутия с моливи, химикалки, бележници и други канцеларски материали. Гласовете от бараката изведнъж се усилиха, двамата мъже продължаваха да си говорят високо, докато се приближаваха към него. Той приклекна и се опита да затвори задната врата, но тя не искаше да щракне, трябваше повече сила.