- Просто си върша работата - отвърна му Фарук.
IV
- Е, искал си да ни видиш - каза Тарик. - Ето ни.
Нагиб кимна на събраните в стаята мъже. По лицата им бяха изписани най-различни изражения - от безразличие през подозрителност до открита враждебност. Не можеше да ги вини. Това бяха доброволците на Амарна, неформални пазители на реда и гидове, които бяха оставени да действат както намерят за добре, стига да държат нещата под контрол. Длъжността се предаваше от баща на син, носеше авторитет и доходи. Но нещата бяха започнали да се променят. Националното правителство и местните власти се опитваха да ги изтласкат и започнаха да внедряват външни хора като него в тяхната общност. Нищо чудно, че се отнасяха хладно към опитите му да спечели тяхното доверие.
- Аз съм инспектор Нагиб Хюсейн - поде той. - Нов съм в този район. С някои от вас съм се срещал и преди, но...
- Знаем кой си.
- Вчера бях в пустинята. Намерих труп на младо момиче.
- Синът ми Махмуд я намери - избоботи Тарик. - Докладва ти, както ни е наредено да правим.
- Да - съгласи се Нагиб. - И съм му много благодарен, повярвай ми. Но не мога да разбера коя е и какво точно ѝ се е случило.
Тарик поклати глава.
- Не е тукашна. Само това можем да ти кажем.
- Сигурен ли си?
- Познаваме си хората.
- Имате ли представа откъде може да е дошла?
- Вече не сме така изолирани като преди, както знаеш. Хората идват и си отиват.
- Но вие ги виждате. Забелязвате ги.
- Тази не сме я забелязали.
Нагиб се наведе напред.
- У нея намерихме фигурка. Антика от Амарна.
Мъжете се спогледаха, по лицата им се изписаха изненада и любопитство.
- Това какво общо има с нас?
- Дочух, че няма по-опитни в намирането на антики от доброволците. Че можете да намирате находки, които дори археолозите не успяват.
- Правилно си дочул - кимна Тарик. - И естествено, веднага съобщаваме за тях.
- Естествено - съгласи се Нагиб, след като смехът утихна. Извади фигурката от джоба си и им я подаде.
- Може би имате представа откъде се е взела?
Тарик я разгледа, поклати глава и я подаде на седящия до него.
- Повечето подобни антики са в долината. Там вече не ни пускат.
Нагиб се намръщи.
- И защо?
- Питай твоя приятел капитан Халид - вметна сърдито Тарик. - Ако ти каже, ще съм ти благодарен да споделиш с нас. Завзел е източник на добри доходи. - От всички страни се чу одобрително шушукане.
- Кога се случи това? - попита Нагиб.
Тарик сви рамене, наведе се към мъжа до него и двамата започнаха да си шепнат.
- Преди шест месеца - каза после той.
- Сигурен ли си?
- Да - отвърна Тарик и кимна към проливния дъжд навън. - В деня след последната голяма буря.
V
Огюстен отдавна не бе управлявал летателна машина с дистанционно. Но след като я издигна във въздуха, ръцете му си припомниха какво се прави и той започна да се забавлява. Закара я на няколко пъти над разкопките на Питърсън, а Хани снимаше с дистанционното на камерата, когато му наредеше. Внезапно таксиметровият шофьор вдигна ръка и посочи бял пикап, който идваше към тях. В багажника му се возеха трима едни гардове, взиращи се в небето като влъхвите, които следват Витлеемската звезда.
- Нали беше официално проучване на Върховния съвет по антиките? - промълви Хани.
- Най-добре да тръгваш - каза Огюстен.
- Ами ти?
- Аз ще се оправя.
- Не мога да те оставя.
- Това не е твоя битка.
Хани сви рамене, кимна, остави дистанционното и се изниза.
Огюстен върна безпилотната машина над пътя и подмами пикапа да я следва, след това направи голям кръг, за да даде време на Хани да стигне до таксито си и да потегли. После насочи безпилотния апарат към себе си и повървя малко, без да откъсва очи от него. Чу двигателя на пикапа. Някой извика. Бяха го забелязали. Нямаше време за номера. Заби самолетчето в земята на петдесет метра пред себе си. Корпусът се счупи и пластмасовите криле се отделиха. Огюстен хвърли дистанционното и затича с всички сили към апарата. Огледа се набързо и видя, че тримата мъже се приближават пеша. Опита се да изтръгне камерата, но тя се затегна за корпуса. Взе цялото устройство и се опита да свали камерата в движение. Краката му се оплетоха в опашката и той се просна на земята, но поне тогава успя да отдели камерата. Първият от преследвачите му беше само на няколко крачки зад него. Направи отчаян плонж, за да го хване. Хвърли се и докопа глезена му, така че Огюстен отново падна. Но успя да се изправи на крака. Горичката беше само на двайсетина метра пред него. Стигна до мотора си, яхна го, запали двигателя и погледна назад. Преследвачите му бяха изостанали значително. Стояха на място и дишаха тежко. Форсира победоносно двигателя и им махна закачливо, докато се отдалечаваше с бясна скорост от дърветата към пътя.