След няколко минути чу стъпки отвън и тракане на ключ в ключалката. Вратата се отвори и в помещението нахлу следобедната светлина, която така го заслепи, че известно време виждаше само силуети. Бяха трима. Светнаха и крушката, която висеше от тавана. Двама влязоха, един остана отвън и затвори вратата след тях.
Огюстен премигна, очите му най-накрая се адаптираха. Бяха Грифин и светлокосата млада жена, която носеше поднос с медицински принадлежности.
- Ето го - промълви Грифин и скръсти ръце.
- Искам си портфейла - каза настоятелно Огюстен. - И телефона.
Въпреки че говореше съвсем тихо, ребрата го боляха при всяка дума.
- Разбира се - изсумтя Грифин. Обърна се към жената. - Е, нали искаше да го прегледаш?
Тя остави подноса на земята. Беше недодялана, кокалеста и мускулеста, с леко остри черти. Беше наясно с външния си вид и се чувстваше неудобно, когато я зяпат. Бледа кожа с лунички, уханна и влажна от щедрата употреба на лосион против изгаряне. На дългата ѝ тънка шия висеше семпло кръстче на сребърно синджирче. Тя се изправи, наведе глава и косата ѝ се посипа пред лицето.
- Коя, по дяволите, си ти? - попита Огюстен.
- Тук съм, за да те прегледам - отговори тя. - Няма да отнеме много време.
- Да ме прегледаш?
- Да се уверя, че няма счупвания и разкъсвания. - Жената се намръщи, вероятно притеснена от френския му акцент. - Знаете ли какво е разкъсване? - попита тя.
- Да - не ѝ спести сарказма си Огюстен. - Знам какво е разкъсване. Ами ако нещо е разкъсано?
Тя погледна изпитателно Грифин.
- Тогава ще ви закарам в болница.
Я виж ти! - помисли си Огюстен. Хвана се за хълбока и затаи дъх.
- Мисля, че със сигурност имам разкъсване - заяви той.
Жената избухна в смях, който приличаше на хълцане. Сложи длан пред устата си, сякаш беше направила нещо грубо. Огюстен с изненада установи, че му се струва симпатична.
- Лекар ли сте? - попита малко по-учтиво.
Тя поклати глава.
- Не точно. Не.
- Претърпях тежка катастрофа - започна той настъпателно. - Може да съм сериозно ранен. Трябва да отида...
Чу се почукване на вратата. Млад мъж с късо подстригана руса коса подаде глава.
- Какво има пък сега? - попита раздразнено Грифин.
- Хората от авиокомпанията - съобщи младежът. - Искат да говорят с вас.
- Зает съм.
- Кредитната карта е на ваше име. Искат да говорят с вас.
Грифин въздъхна ядосано, шефът ставаше жертва на собствената си значимост.
- Прегледай го и си тръгвай - нареди троснато на жената. - И не се поддавай на опитите му да изтръгне нещо от теб.
- Няма - успокои го тя.
- Рамиз е отвън. Повикай го и при най-малката неприятност. Той знае какво да прави.
- Добре.
Грифин затвори вратата след себе си. Ключът се превъртя в ключалката. Огюстен се усмихна на жената.
- Е - каза той и потри ръце. - Да започваме с прегледа.
III
През първите петнайсет минути от пътуването Нокс се боеше, че Питърсън ще го открие всеки миг в тойотата си. Но постепенно започна да се отегчава и се наложи сам да си напомня, че се намира само на метър от човека, за когото бе почти сигурен, че се опита на два пъти да го убие.
Доколкото можеше да прецени, караха по хубаво оживено шосе. По ъгъла на слънчевите лъчи прецени, че пътуват на юг. Вероятно към Кайро, макар Нокс да нямаше идея защо. След около два часа Питърсън натисна рязко спирачките и Нокс се удари в задните седалки. На таблото светна червената лампичка за горивото. Отбиха и спряха. Питърсън слезе от колата и развъртя капачката на резервоара, която се намираше точно до главата на Нокс. Горивото потече. Нокс се стараеше да стои напълно неподвижен, и най-малкото движение щеше да го издаде. Капачката се върна на мястото си. Нокс чу стъпки. Позволи си да поеме дъх. Седна точно навреме, за да види как Питърсън влиза да плати. Прескочи на задните седалки с намерението да слезе, но видя някакви листове хартия, пръснати на предната дясна седалка. Най-горната страница представляваше разпечатка от археологическия дневник на Гейл в интернет, нейна снимка с двама колеги от екипа на Фатима. Почуди се какво да прави, след това бутна листа и видя, че отдолу също има разпечатка, този път с указания как се стига до имението на Фатима в Хермополис. Значи това било. Питърсън се боеше, че снимките са още в компютъра на Гейл.