Чу се тряскане на врата. Той вдигна поглед и видя Питърсън да излиза. Нямаше време да се върне на старото си място. Когато Питърсън се качваше в колата, Нокс вече бе клекнал зад шофьорската седалка.
41.
I
- Хората от авиокомпанията? - повтори въпросително Огюстен. — Ще пътувате ли някъде?
Младата жена му се усмихна предпазливо.
- Тук съм, за да ви прегледам и да се уверя, че сте добре. Не за да си говорим.
- Ами ако не съм добре? Мисля, че съм сериозно ранен. Имам нужда от истински лекар.
- Тогава сте забележително държелив за човек на прага на смъртта. А аз знам какво правя. Наистина. И се боя, че само аз мога да ви прегледам. И без това ми беше достатъчно трудно да убедя господин Грифин да... - Тя млъкна, ядосана на себе си, че се бе изпуснала дотолкова.
Огюстен се отказа. Ако сега я притисне прекалено, ще я настрои против себе си. До стената имаше табуретка, на която стъпваха, за да достигат горните полици. Тя я придърпа и се покачи на нея, за да разгледа скалпа му, като внимателно разгърна косата и почисти раните. Блузата ѝ беше до лицето му. В пролуките между копчетата той зърна бледата ѝ кожа с лунички и твърдите бели чашки на старомоден сутиен. Тя дезинфекцира раните. Огюстен положи всички усилия да се сдържи дори да не мигне. Тя слезе от табуретката и застана лице в лице с него, повдигна клепачите му един по един и надникна в очите му. Ирисите ѝ бяха сини на точици, а зениците ѝ разширени, също като неговите.
- Свалете си ризата, моля - каза тя.
- Как се казвате? - попита той.
- Моля ви. Чухте господин Грифин.
- Само името. Друго не искам да знам.
Тя му се усмихна неохотно.
- Клеър.
- Клеър. Обожавам това име. - И чевръсто си разкопча ризата. - Знаете ли, че на френски значи светлина?
- Да.
- Отива ви. Баба ми се казваше Клер. Прекрасна жена. Наистина чудесна. Имаше най-нежните ръце.
- Така ли?
- Разбира се. - Направи болезнена гримаса, докато вадеше ризата си от панталона. Съблече я и погледна засрамено корема си, щеше му се да бе правил повече упражнения напоследък.
- Значи сте археолог, нали, Клеър?
- Не разговарям с вас.
- Предполагам, че сте, щом работите тук.
Тя въздъхна.
- Аз съм администратор на проекта. Защото говоря и пиша на арабски.
- Говорите арабски? Как така?
- Баща ми се занимаваше с петролен бизнес. Израснала съм в Залива. Знаете колко лесно децата учат езици. Затова преподобният ме покани. И заради медицинския ми опит. Той винаги е от полза на такива места.
- Такива места?
Страните ѝ пламнаха и тя наведе очи.
- Нали разбирате.
- Не - намръщи се Огюстен. - Не съм сигурен, че разбирам. Освен ако нямате предвид такива примитивни места, където си нямат никакви лекари.
- Изобщо нямам това предвид - протестира тя. - Както вече казах, израснала съм в Близкия изток. Харесва ми тук. Но на младите хора им е неудобно да ходят на лекар дори у дома, а пък когато са в чужда страна и не говорят езика... - Опита се да се усмихне. - Ние, американците, не си падаме много по пътуването.
- И какъв точно медицински опит имате? Щом ще ме преглеждате, трябва да знам.
Тя постави длани на гърдите му и леко опипа гръдния му кош, слушаше внимателно и поглеждаше лицето му за изражение на болка.
- Следвах медицина пет години.
- Пет години? И просто се отказахте?
- Баща ми се разболя. - Тя наклони глава настрани, чудеше се защо се доверява толкова на непознат. - По това време вече не работеше. Нямаше... добра осигуровка. Майка ми беше починала по-рано. Трябваше някой да се грижи за него.
- И вие го направихте?
Тя кимна, но мислите ѝ бяха другаде.
- Някога грижили ли сте се за такъв човек? Който умира?
Той поклати глава.
- Цял живот съм се грижил само за себе си.
- Питърсън и църквата му бяха чудесни. Направиха толкова много за нас. Имат доброволческа програма. Никога не бих се справила без тях. Имат и хоспис, където баща ми... нали се сещате. Имат и сиропиталище, приют за бездомници, много неща. Те са добри хора. Наистина са такива. Преподобният е добър човек.
- И затова ли сте тук? От благодарност?
- Предполагам, че да.
- Вчера ви видях да си тръгвате от разкопките.
Тя се почеса по носа, правеше се, че не е чула или не е разбрала Но Огюстен остави изречението да виси във въздуха и тя се пречупи пред мълчанието му. Вдигна към него очи малко уплашено.