— … зло в човешка форма.
4
Когато директорът Кенеди получи телефонното обаждане, с което го информираха за бягството от затвора, Лушън Фолтър вече беше преминал границата между Вирджиния и Тенеси и бързо се приближаваше към град Ноксвил. Целта му, поне засега, беше малка дървена барака край отдалечена мочурлива местност в Южна Луизиана, но Лушън знаеше, че най-лошото, което може да направи в момента, е да продължи да бяга. Той знаеше, че в затвора със засилени меки за сигурност "Лий" вече е вдигната тревога, ФБР и Главната прокуратура са уведомени и Маршалската служба на Съединените щати вероятно е мобилизирана. Лицето му сигурно не се беше появило в ранните сутрешни новини, защото нямаше достатъчно време произшествието да стигне до медиите, но скоро щяха да бъдат излъчени важни бюлетини с "извънредни новини", съобщаващи за бягството му, и до обяд снимката от ареста му щеше да се разпространи из цялата страна. Преди да продължи по пътя си, Лушън трябваше да промени външния си вид, при това драстично, и за тази цел се нуждаеше от някои неща, които в голям град като Ноксвил не би трябвало да е трудно да намери, но едно по едно. Преди да стигне до Ноксвил, той трябваше да зареже сребристия "Шевролет Колорадо", който караше.
Пикапът принадлежеше на надзирателя в затвора Мануел Варгас. След като уби всички в контролната стая в лечебницата, Лушън прибра дрехите, оръжията, портфейлите и ключовете на колите им. Когато се вдигнеше тревога, нямаше да им отнеме много време да осъзнаят, че е взел и превозното средство на единия надзирател. Лушън беше сигурен, че шевролетът "Колорадо" вече е обявен за издирване. Всяко ченге в страната щеше да търси пикапа. Той трябваше да се отърве от него, при това бързо.
Изведнъж, докато обмисляше възможностите си за избор, късметът му се усмихна. Вдясно от магистралата той видя зона за почивка и забеляза, че там беше паркирана само една кола — гарвановочерно "Ауди А6", един от по-новите модели.
— Опа, здрасти — каза си Лушън, изправи рамене, намали и зави в зоната за отдих. Докато се приближаваше към паркираната кола, той видя на шофьорското място жена, която говореше по мобилния си телефон. До нея не седеше никой. На задната седалка нямаше деца. Идеално.
Лушън спря пикапа през четири места за паркиране и бързо огледа околността. Не видя никого в храстите, в случай че жената имаше спътник, който спешно се е нуждаел от тоалетна. Той се подсмихна и отново насочи вниманието си към шофьорката на аудито. Жената, която беше вдигнала всички стъкла догоре, изглеждаше на четиридесетина години. Профилът й не беше особено красив — брадичката й беше твърде заострена, а носът — твърде закръглен. Черната й коса беше подстригана късо и хубаво. Беше облечена с тънко кафяво кожено яке.
За да не изглежда подозрителен, Лушън слезе от пикапа и се престори, че проверява гумите от лявата страна. През следващите двайсетина секунди той оглежда жената отдалеч. Ръката й с мобилния телефон закриваше устата й и не му позволяваше да чете по устните й, но изражението на лицето й, движенията на веждите и начинът, по който жестикулираше от време на време, предполагаха, че тя се кара с някого.
Лушън заобиколи пикапа, за да провери гумите от другата страна, като през цялото време наблюдаваше дали в зоната за почивка идват други превозни средства. Никое не намаляваше и не се отбиваше. Той отново погледна към аудито и видя, че жената вече не говори по телефона. Тялото й беше прегърбено напред, очите й бяха затворени и главата й беше наведена, подпряна на волана. Спорът, който беше водила по телефона, очевидно не бе завършил добре за нея.
Сега беше шансът му.
Лушън изтупа праха от ръцете си една в друга, погледна отражението си в едното стъкло на пикапа и колебливо се приближи до колата й.
Висок метър осемдесет и пет, той се наведе така, че жената да вижда лицето му.
— Извинете, госпожо.
Лушън беше майстор в превъплъщаването в различни самоличности. За частица от секундата можеше да възприеме всеки глас, акцент и интонация, които сметне за уместни. Докато говореше, гласът му звучеше гладко като кадифе и плътно, с хипнотично въздействие. Сега говореше с безупречен провлечен тексаски акцент.
Жената продължи да седи със затворени очи, опряла глава във волана. Лушън забеляза празното място за венчален пръстен на безимения пръст на ръката й. Леко вдлъбната бледа ивица кожа отбелязваше къде е бил пръстенът. Жената не отговори.
— Госпожо? — отново извика Лушън и почука на стъклото с кокалчето на показалеца на дясната си ръка.