— Всъщност наистина имам един въпрос — каза той.
— Знам — каза Ричър. — За снощи.
— Откъде знаеш?
Мъжът говореше тихо, с безизразен и прецизен британски акцент.
— Сервитьорът ме посочи — обясни Ричър. — А единственото, което ме отличава от останалите клиенти в момента, е, че снощи пак бях тук, а те не бяха.
— Сигурен ли си?
— Обърни се — нареди му Ричър. — Гледай колите по улицата.
Мъжът се обърна и се загледа в колите по улицата.
— Сега ми кажи с какво съм облечен — каза Ричър.
— Зелена риза — отвърна англичанинът. — Памучна, широка, евтина, не прилича на нова, ръкавите са навити до лактите, под нея имаш зелена тениска, също евтина и стара, малко тясна, носиш спортен панталон в цвят каки, нямаш чорапи, обувките ти са английски, от естествена кожа, кафяви, не са нови, но не са и много стари, сигурно са скъпи. Връзките са протрити, все едно ги дърпаш твърде силно, когато ги връзваш. Това може би подсказва мания за самодисциплина.
— Добре — рече Ричър.
— Какво „добре“?
— Наблюдателен си — призна Ричър. — Аз също забелязвам много неща. Приличаме си. Надушваме се отдалеч. В момента съм единственият клиент на заведението, който е бил тук и снощи. Сигурен съм. И точно това си попитал персонала. Няма какво друго да бъде. Това е единствената възможна причина сервитьорът да ме посочи.
Мъжът отново се обърна към Ричър.
— Видя ли една кола тук снощи? — попита той.
— Видях много коли — отвърна Ричър. — Нали сме на Шесто Авеню.
— Мерцедес-бенц. Паркиран ето там.
Мъжът отново се обърна и посочи по диагонал към едно празно място до бордюра от отсрещната страна на платното, до един пожарен кран.
— Сребрист — отвърна Ричър. — С четири врати, модел „S–420“, с нюйоркски номера с буквите „OSC“, карана много в града. Мръсна боя, ожулени гуми, очукани джанти, с много драскотини и вдлъбнатини по броните отпред и отзад.
Мъжът пак се обърна към него.
— Видял си я.
— Беше точно отсреща — отвърна Ричър. — Естествено, че съм я видял.
— Видя ли как потегли?
Ричър кимна.
— Малко преди единайсет и четирийсет и пет един мъж се качи в нея и потегли.
— Нямаш часовник.
— Винаги знам колко е часът.
— Било е по-скоро към полунощ.
— Може би — каза Ричър. — Няма значение.
— Видя ли шофьора?
— Нали ти казах, че го видях как се качи и потегли.
Мъжът се изправи.
— Трябва да дойдеш с мен — каза той.
После пъхна ръка в джоба си.
— Ще ти платя кафето.
— Вече го платих.
— Да тръгваме тогава.
— Къде?
— Ще те заведа при моя началник.
— Кой е твоят началник?
— Казва се Лейн.
— Не си ченге — каза Ричър. — Така предполагам. Съдейки по информацията, с която разполагам.
— Каква информация?
— Акцента ти. Не си американец, а англичанин. Полицията на Ню Йорк не може да го е закъсала чак толкова.
— Повечето от нас са американци — отвърна англичанинът. — Но си прав, не сме ченгета. Представляваме частна организация.
— От какъв тип?
— От типа, на който си струва да дадеш описание на човека, потеглил с онази кола.
— Как така си струва?
— Финансово — уточни мъжът. — Има ли друг начин?
— Има много други начини — отвърна Ричър. — Май смятам да си остана тук.
— Въпросът е много важен.
— Защо?
Мъжът с костюма отново седна.
— Не мога да ти обясня — отвърна той.
— Довиждане — каза Ричър.
— Решението не е мое — рече мъжът. — Мистър Лейн даде изрични инструкции за това. Със сериозни основания.
Ричър наклони чашката си и погледна вътре. Беше почти празна.
— Имаш ли си име? — попита той.
— А ти?
— Първо ти кажи.
В отговор мъжът пъхна палец в джобчето на гърдите си и извади черно кожено калъфче за визитки. Отвори го и със същия палец измъкна една визитка оттам. После я сложи на масата. Беше красиво отпечатана. Плътен матов картон, релефни букви и мастило, което изглеждаше така, сякаш още е влажно от машината. Най-отгоре пишеше: Operational Security Consultants. Консултанти оперативна сигурност.
— OSC — отбеляза Ричър. — Като буквите на номерата.
Англичанинът не каза нищо. Ричър се усмихна.
— Вие сте консултанти по сигурността, а са ви откраднали колата? Това наистина е малко тъпо.
— Проблемът не е в колата — отвърна мъжът.
По-надолу на визитната картичка беше отпечатано име:
„Джон Грегъри“. Под него пишеше: „о.з. Британска армия“. А най-отдолу: „зам. изпълнителен директор“.
— Преди колко време се уволни? — попита Ричър.
— От армията ли? — попита мъжът, който се казваше Грегъри. — Преди седем години.