Николай Хайтов
По вълните на реката Арда в сандък
Приключението с тъпана, магарето, лисицата и мечката
В лодка не знам как е, но в сандък да се возиш, и то с вързани ръце — не е никак лесно. Някъде водата бърза и сандъкът започва да се премята. Сетне се забие в някой въртоп и аха-а да се удавиш. Добре, че ковчежето ми бе от сухи дъски, та където и да го хвърляше водата, то пак излизаше отгоре. Рекох си по едно време: „Ако така си седя, водата ще ме носи, блъска и обръща, а стигнем ли водопада — ще ме халоса от скалата, сандъка ще направи на трески, а мене — на пита. — И си рекох: — Няма да се оставя!“ Остри зъбки имах, прегризах набързо вървите и ръцете ми станаха свободни. Помислих си да разбия дъските, но не можех да плувам и щях да се удавя. Започнах да викам, но реката се блъскаше в бреговете като бясна и тъй гърмеше, че гласчето ми се изгубваше още в сандъка. Млъкнах и от мъка започнах да се обръщам ту на едната, ту на другата кълка, та както се мятах, усетих, че нещо отдолу ме убива. Пипнах се за това място и си намерих чикийката — имах си една чикийка за рязане на сланинка, беше ми я дала мама. „Ето, викам си, къде било спасението.“
Извадих ножчето и започнах да пробивам дупка на сандъка, изчоплих я, проврях си през нея ръката и взех да махам. Нищо не виждах, но чувах, че на брега блеят овце. По едно време ръката ми се блъсна в някакъв клон. Вкопчих се в него и плаването спря. Там реката беше по-тиха, та се напъвах и извиках, колкото ми глас държи:
— Помо-ощ, хора-а-а-а… По-мо-о-о-о-оощ!
Като извиках, чу се изпърво кучи лай, сетне нещо прихлопа върху сандъка и усетих, че някой го задърпа към брега. Дърпаше и си говореше на глас:
— Ай да му се не види! Това пък чудо какво ли ще е?
Най-сетне сандъкът хлопна по камъните на брега, на сърцето ми олекна и си рекох: „Ето че пак ще видя мама!“ Аз мама си я обичах много и докато се носех по водата, все това ми беше в ума — как ще се вайка и ще плаче, като научи какво е станало с мене.
Човекът, дето ме издърпа от реката, строши една дъска, но щом ме видя, че замърдах, уплаши се и хукна да бяга.
— Спри бе, ей! — започнах да викам. — Извади ме, че тогава бягай!
Върна се той и видях, че е млад овчар с гега — с гегата беше закачил сандъка. Строши той още една дъска, протегна ми ръка и ме извади. Разказах му кой съм и какво ми се е случило, а той ме остърга от калта и ми даде да се напия с топло мляко. След студената баня топлото мляко ми дойде като мехлем. Сетне добрият овчар ми показа пътя за към село и ме изпрати „по живо — по здраво“.
По пътя, както си вървях, настигнах трима цигани. Двамата носеха зурни, а третият бе нарамил тъпан. Свирили в едно село на сватба и сега отиваха за друго село при някакъв си бей. Циганите бяха уморени, та ме накараха да им нося тъпана, ала както си вървяхме, единият от зурнаджиите се пипна за пояса и изохка, че кесията му някъде е паднала. Върна се да си я търси, а останалите двама седнаха да го почакат. Като мина време, а оня, дето отиде за кесията, още не се връщаше, зурнаджията тръгна да види какво става. След него тръгна и тъпанаринът, пък аз останах да пазя тъпана.
Чаках ги доста време, а че на края нарамих тъпана и продължих по пътя сам — надявах се, че като намерят кесията, циганите ще ме настигнат.
Вървях, вървях и ето ти нова среща: селянин ходил на воденицата, а като се връщал, магарето му затънало в калта. Дърпа го той, ала магарето не мърда. Бута го, но магарето се не помества. Като ме видя, селянинът ме помоли:
— Дърпай — вика ми той — за опашката, аз ще го тегля за оглавника, че дано да го издърпаме.
Оставих тъпана, хванах магарето за опашката и започнах да го тегля. Теглих, теглих, докато тя се скъса и аз се гътнах в калта с опашка в ръката.
Щом видя какво е станало, селянинът се ядоса и се спусна да ме бие. Стиснах здраво опашката, грабнах тъпана и хукнах да бягам. А селянинът подир мене хвърля камъни и ме кълне.
— Ах ти, проклетнико, дето скъса на магаренцето ми опашката! Накъде сега да ида с това гуджук магаре?… Дано краста да те хване, дано пукнеш, дано!
Тича зад мене той, пухти, хвърля камъни и се заканва, но не можа да ме настигне. Отчая се тогава, хвърли един последен камък и се върна да вади магарето си от калта.
Много се бях изморил от носенето на тъпана, от тегленето на магарето и от гоненицата със селянина, затова се отбих в една воденица да нощувам. Вратата на воденицата отворена, а в нея — никакви хора. Нямаше с какво да запаля огън, а беше ми студено, та легнах в коша на воденицата, където се насипва житото за мелене. Отгоре си сложих тъпана, да ми е топло. И както съм легнал, тъй съм и заспал.
Колко съм спал, не зная, но по едно време усещам в просъница, че ме лиже топъл език. А тъмно — нищо се не вижда. Вдигнах ръка да пипна и да разбера що е това и тогава се разнесе силен рев. В същото време тъпанът се търкулна и нещо черно се преметна. А то да било мечка. Мечката се била научила всяка вечер да идва и да лиже брашно от коша на воденицата.