Лустръс погледна Дитер и повтори:
— Петдесет и втора спасителна мисия?
— Така пише, сър. Изгубили сме, казах ви, повече от сто хеликоптера. Броят е само на разрушените, сър, без да се броят тези, които са просто свалени. Наистина са ни разпердушинили. Голяма част от екипажите на хеликоптерите трябвало да бъдат прибрани и изнесени на носилки, за да не попаднат в плен.
— Е, тук пише, че е получил медала посмъртно — каза Лустръс. — Май няма да може да приеме и изпълни родителските си задължения.
— Погребан е в националното гробище във Форт Сам Хюстън, сър — каза Дитер. — Не транспортирали тялото му веднага.
— Кучи синове! — каза Лустръс. — Това вече не го очаквах.
— Не знаем със сигурност дали това е нашият човек, сър.
— О, хайде, Дитер.
— Не мислите ли, че е възможно, сър, фрау Еди-коя-си да знае за това?
— Не, съмнявам се — каза Лустръс автоматично, после добави: — Защо, тогава, ще прави нещо такова?
— Жените, изпаднали в отчаяние, сър, правят отчаяни неща. Неща, в които няма много смисъл.
— Не ми се иска да се съглася с теб, но няма как — каза Лустръс. — Ситуацията е такава, че аз не мога да се справя с нея.
— И какво ще правите, сър?
— Ще се опитам да се свържа с генерал Таусън и да го помоля да ми отдели няколко минути от заетия си график — каза Лустръс. — Опитайте се да се свържете с него по телефона, старши сержант.
— Да, сър — каза Дитер и вдигна слушалката на един от телефоните на бюрото на Лустръс, а те бяха два: един обикновен и един, свързан с мрежата на армията, и набра номера по памет.
— Хей, Тони — каза той след миг, — тук е Рупърт Дитер. Шефът ми иска да разговаря с твоя шеф. Възможно ли е?
Настъпи кратка пауза и Дитер каза:
— Благодаря, Тони. — И подаде слушалката на полковник Лустръс. — Командирът на Пети корпус ще говори с вас след миг, сър.
— Таусън.
— Добро утро, генерале. Лустръс.
— Какво мога да направя за теб, Фред?
— Сър, имам нужда от около десет минути от вашето време и съвет. Ако има свободен хеликоптер, ще се радвам да дойда при вас. Ако няма, ще дойда с автомобил.
— Очевидно не искаш да говориш за това по телефона.
— Предпочитам да не говоря по телефона, сър.
— Личен въпрос ли, Фред?
— Не, сър. Но има и личен елемент. Просто си мислех, че трябва да постъпим така, както е най-добре за службата.
— Добре. Ще отидем да обядваме заедно. Хеликоптерът ще бъде при теб след трийсет минути. И дори няма нужда да се преобличаш. О’кей?
— Много ви благодаря, генерале.
Генерал Таусън затвори, без да каже нищо друго.
— Добре — каза Лустръс. — Хеликоптерът ще дойде след трийсет минути. Ти, аз и майор Нейлър. Намери полковник Стивънс и му кажи, че искам да дойде, за да се погрижи за нещата тук в мое отсъствие.
Подполковник Чарлс Д. Стивънс беше изпълнителният офицер на „Блекхорс“.
— Да, сър — каза Дитер.
(ЧЕТИРИ)
Офисът на командващия Пети корпус
Франкфурт на Майн, Западна Германия
10:35, 7 март 1981
— Сър, полковник Лустръс е тук — каза старши сержант Антъни Дж. Сангуенети, едър и мургав, почти напълно плешив, четирийсет и пет годишен, в интеркома, поставен на бюрото му.
— Сам ли е?
— Не, сър, с него са майор Нейлър и някакъв изключително грозен старши сержант.
— Нека влязат всички и кажи на Лаунсдейл да не приема обаждания, докато не му кажа.
— Да, сър — каза Сангуенети и вдигна поглед към Лустръс. — Сър, командирът на корпуса ще ви приеме, както и майор Нейлър и онзи човек ей там.
Старши сержант Дитер, който неведнъж се беше заяждал по телефона със своя колега, показа вдигнат палец на старши сержант Сангуенети, когато мина покрай него на път към офиса на генерал Таусън.
Лустръс, Нейлър и Дитер поздравиха чинно. Таусън им отговори с почти небрежно махване с ръка.
— Когато Тони каза „грозен“ — каза той, като стана от стола си, за да подаде ръка на старши сержант Дитер, — разбрах, че трябва да си ти. Как си, Рупърт? Не сме се виждали много отдавна.
— Аз също се радвам да ви видя, сър.
— Изглеждаш направо кожа и кости — каза генерал Таусън. — Той те тормози, преуморява те?
— Да, сър, така е.
— Предполагам, тогава, че знаеш за какво става въпрос сега?
— Да, сър.
— Тогава, ти също би трябвало да знаеш, Тони — каза генерал Таусън. — Затвори вратата.
Таусън изчака да затворят вратата, след това погледна Лустръс.
— Едно изречение, Фред — каза той. — За доброто на службата?