Тя обичаше всичките си деца и внуци, разбира се, и се опитваше да ги обича еднакво силно. Но знаеше, че в самолета, който тъкмо беше избучал над главата й, са двамата души, които обича най-много на света — внукът й Фернандо, син на дъщеря й Патриция, и неговият братовчед Карлос.
Тя не харесваше това, че те непрекъснато летят, и особено не й харесваше да се намират в един и същи самолет, защото Фернандо можеше да бъде изкушен да покаже на какво е способен, а сигурно беше способен на много неща, щом летеше толкова ниско над къщата.
Тя излезе на верандата навреме, за да види как самолетът каца плавно на пистата.
„Ако остана на верандата, ще им се стори, че отчаяно искам да ги видя и че ги чакам. Което, разбира се, е истина.“
Тя седна на люлеещия се стол, на който имаше и две кожени възглавнички.
След пет минути те се появиха в стария ръждясал джип, в който Хуан Фернандо, Господ да даде мир на душата му, ги беше учил да шофират, когато бяха на около тринайсет години. Патриция и Франсиско, съпругът й, бяха побеснели от гняв, когато бяха разбрали, но Хуан Фернандо им беше казал, че момчетата така и така ще се научат да шофират, затова е по-добре той да им покаже, вместо да ги остави да се избият сами.
Хуан Фернандо беше използвал същия аргумент две години по-късно, когато момчетата поискаха да се научат да летят. Този път той каза, че Карлос ще пилотира, тъй като баща му е бил пилот дори още преди да отиде в армията.
Двамата бяха наистина като близнаци, помисли си доня Алисия, а не като братовчеди. Не си приличаха, но бяха на една и съща възраст, с разлика само няколко месеца, и бяха неразделни от мига, в който Хуан Фернандо беше довел Карлос от Германия.
Доня Алисия си помисли сега, че и двамата са наследили доста гени от дядо си. Карлос й беше показал снимка на бащата на майка си, който бил подполковник от немската армия и воювал при Сталинград. Карлос приличаше на него, с изключение на очите, които бяха очите на Хорхе.
Карлос слезе от джипа и се качи на верандата.
— Как е любимото ми момиче? — запита той, прегърна и целуна баба си.
— Любимото ти момиче щеше да е много по-щастливо, ако не бяхте прелетели толкова ниско над къщата — каза тя.
Карлос посочи Фернандо.
— Не бях аз, бабо — каза Фернандо. — Гринго беше.
— Лъже, бабо — каза Карлос.
Доня Алисия погледна Фернандо.
— Колко хиляди пъти трябва да те помоля да не правиш така?
Фернандо като че ли се замисли за миг, после сви рамене.
— Може би пет хиляди пъти — отговори невинно той.
Фернандо винаги беше наричал Карлос „гринго“, макар всеки друг, който да се опиташе да го нарече така, да биваше наложен хубаво. Тя и Фернандо се бяха тревожили в самолета от Франкфурт как дванайсетгодишното момче ще се справи в новата ситуация. Дали Фернандо нямаше да намрази новия си братовчед? Фернандо не беше много по-голям от Карлос, но също беше наследил нрава на дядо си.
— Говориш забавно, знаеш ли? — беше го предизвикал Фернандо пет минути след първата им среща.
— Ти също, ако езикът, който използваш, въобще е английски — беше отговорил Карлос.
Фернандо, който не беше свикнал да го предизвикват, дълго го беше гледал и накрая беше казал:
— Мисля, че ще ми харесаш, макар да си гринго. Можеш ли да яздиш?
— Разбира се.
— Хайде, ще те разведа наоколо.
И оттогава бяха неразделни.
— Тъй като реших, че ти няма да се сетиш — каза доня Алисия, — се обадих на Мария и тя ще доведе децата на обяд.
— Бабо — запита Фернандо, — как ще се напием двамата с гринго, ако дойдат жена ми и децата?
— Няма да се напиете… Фернандо, престани! Ядосваш ме!
— Да, мадам — каза той примирено.
Доня Алисия положи много усилия, за да скрие усмивката си.
— Е, ако мислите, че трябва да пийнете нещо — каза тя, — влезте в къщата и изпийте по един коктейл. А аз мога да пийна чаша вино.
— Оставих куфарите си в самолета, бабо — каза Карлос. — Имам ли някакви дрехи в стаята?
— Разбира се — каза тя. — Знаеш го. Забравил си куфара си в самолета? Как, въобще, е възможно това?
— Кажи на баба в чий самолет и къде си бил, Карлос Гуилермо — каза Фернандо, когато влязоха във всекидневната.
Тя го погледна с очакване.
— Бях в самолета на шефа си, секретаря Хол. Президентът го повика и аз отидох с него — каза Карлос.
— Видя ли президента? — запита тя.
— Отдалеч — каза Карлос, който не обичаше да лъже, но знаеше, че лъжата е част от работата му.
— Дядо ти познаваше баща му — каза доня Алисия. — Имаха някаква обща работа в Алабама. Нещо, свързано с дървета или дървообработване, мисля.