— Много добре. Не прави нищо друго. Отвръщай на въпросите. Отговорите ти трябва да са кратки.
След него влезе госпожа Абът, за да провери грима му. Нежната й ръка докосваше челото му, докато другата оправяше косата му с малка четка. Дори за партньорката си на абитуриентския си бал — как ли се казваше тя, разсеяно се зачуди Райън — нито той, нито който и да било друг беше обръщал такова внимание на твърдата му черна коса. При други обстоятелства щеше да се засмее.
Водещата от Си Би Ес бе трийсет и пет годишна жена, която доказваше, че красотата и интелигентността не са взаимноизключващи се.
— Господин президент, какво е останало от правителството? — попита тя след няколко обичайни и маловажни въпроса.
— Мария… — бяха го инструктирали да се обръща към всеки репортер с малкото му име; без сам да знае защо, това му се струваше съвсем логично, — … колкото и ужасни да са за всички нас последните дванайсет часа, искам да припомня речта, която преди няколко седмици изнесе президент Дърлинг: Америка е все пак Америка. Днес всички федерални институции ще работят под ръководството на заместниците си и…
— Но Вашингтон…
— От гледна точка на обществената безопасност, Вашингтон е доста блокиран, това е вярно… — Тя отново го прекъсна, понеже разполагаше само с четири минути и искаше да ги използва пълноценно.
— А войниците по улиците?
— Мария, снощи вашингтонската полиция и пожарната понесоха най-голямата тежест. Тези хора прекараха една дълга и студена нощ. Вашингтонската национална гвардия беше свикана, за да помага на градските служби. Така се постъпва и след урагани и торнадо. Всъщност това е една от цивилните функции на гвардията. ФБР и кметът работят заедно. — Това бе най-дългото му изказване за сутринта и почти го остави без дъх. В този момент той осъзна, че стиска ръцете си толкова силно, че пръстите му са побелели, и с усилие на волята си наложи да ги пусне.
— Вижте ръцете му — забеляза министър-председателката. — Какво знаем за този Райън?
Шефът на разузнавателната служба държеше в скута си досие, което вече беше запомнил, тъй като разполагаше с цял работен ден, за да се запознае с новия държавен глава.
— Бивш офицер от разузнаването. Знаете за инцидента в Лондон, а по-късно, преди няколко години, в Щатите…
— А, да — прекъсна го тя, като отпи от чая си. — Значи шпионин…
— Много известен. Руските ни приятели имат изключително високо мнение за него. Англичаните също — каза армейският генерал, който беше обучен в британските традиции и бе завършил академията в Сандхърст. — Извънредно интелигентен е. Имаме основания да смятаме, че в качеството си на съветник на Дърлинг по въпросите на националната сигурност е контролирал американските операции срещу Япония…
— И срещу нас ли? — впила очи в екрана, попита тя. Колко удобни бяха комуникационните сателити — а всички американски мрежи вече се предаваха по цял свят. Вече не трябваше да пътува по цял ден със самолет, за да види главата на съперническа държава — и то при напълно овладени обстоятелства. Сега можеше да види Райън в извънредна ситуация и да прецени как реагира. Офицер от разузнаването или не, не изглеждаше спокоен. Издръжливостта на всеки човек си има граници.
— Несъмнено.
— Не е чак толкова страшен, колкото предполага твоята информация — каза тя на съветника си. „Колеблив, неспокоен, нервен… изтощен.“
— Кога според вас ще можете да ни кажете повече за случилото се? — попита Мария.
— В момента наистина не мога да ви отговоря. Прекалено рано е. С някои неща не трябва да се прибързва — отвърна Райън. Смътно осъзна, че е загубил контрол над интервюто, колкото и кратко да беше, и не знаеше защо е така. Никога не му бе идвало наум, че телевизионните репортери ще се редят пред залата „Рузвелт“ като купувачи на опашка, че след първите един-два въпроса всеки ще пита нещо ново и различно и че всеки от тях ще иска да направи впечатление, не на новия президент, а на зрителите, невидимите хора зад камерите, които гледаха новините всяка сутрин от лоялност, а репортерите трябваше да използват всяка възможност, за да я затвърдят. Колкото и тежко да беше наранена страната, предаването на новините бе работа, която хранеше семействата им, а Райън просто беше поредният обект на тази работа. Точно по тази причина уверението на Арни, че са били инструктирани какви въпроси да задават, бе прекалено оптимистично, макар да идваше от опитен професионален политик. Единствената наистина добра новина беше, че всички интервюта разполагат с ограничено време — в този случай ограничението се дължеше на местните новини, излъчвани от различните клонове на мрежите по двайсет и пет минути след всеки кръгъл час. Каквато и трагедия да бе сполетяла Вашингтон, в хода на ежедневния си живот хората трябваше да получат информация за местното време и натовареност на уличното движение, факт, който столичаните навярно забравяха, но местните телевизионни клонове из страната — не. Когато режисьорът я прекъсна, Мария мило се усмихна към камерата, макар вътрешно да изпитваше други чувства.