— Разбрано. Хуут се придвижва напред.
Така беше по-безопасно, отколкото да останат на място или да се оттеглят. По дадена команда танковете „Брадли“ и „Хамър“ се стрелнаха два километра на север, като търсеха вражеския спомагателен разузнавателен отряд — трябваше да има поне още един, — който щеше да се придвижи напред, за да замести унищожения, вероятно с голяма предпазливост. Това, както знаеше подполковникът от Националната гвардия, щеше да бъде разузнавателната битка, подготовка за главното събитие, което щеше да започне с леките машини, преди да приключи с тежките танкове. Но имаше и разлика. Той можеше да продължи да оформя бойното поле за „Уулфпак“. Очакваше да открие друга рота с разузнавателни машини, плътно следвана от тежкоброниран преден отряд. „Брадли“ разполагаха с ракети TOW, за да се справят с танковете, а оръдието „Бушмастър“ беше изработено с единствената цел да унищожава пехотни бронетранспортьори, които наричаха „бимп“. И нещо друго — макар и врагът да знаеше къде се намира разузнавателният отряд — поточно къде се бе намирал, — той би очаквал те да се дръпнат назад, а не напред.
Това се потвърди само след две минути, когато на километър зад придвижващите се „Брадли“ се стовари огнен бараж. Другата страна воюваше по учебник — по стария съветски учебник. Той не беше лош, разбира се, но американците също го бяха чели. „Хуутаул“ напредна бързо още един километър и спря, като си намери една удобна линия от ниски възвишения; на хоризонта отново се бяха появили характерни очертания. Адвокатът-полковник вдигна микрофона да докладва за придвижването си.
— Бъфорд, тук Уулфпак, направихме контакт, сър — предаде Едингтън на Дигс от командния си пункт. — Току-що пометохме разузнавателния им отряд. Нашите предни части вече имат визуален контакт с противника. Намерението ми е да вляза в кратка схватка и да ги издърпам назад и надясно, в югоизточна посока. Вражеската артилерия обстрелва между отряда и основните сили. Край.
— Разбрано, Уулфпак. — Върху командния си екран Дигс видя напредващите танкове „Брадли“, които се движеха в отлична права линия, но силно отдалечени един от друг. После се забеляза раздвижване и от другата страна.
Да бъдеш командващ генерал се оказа безкрайно отчайващо. Той имаше повече познания как да развие една битка, отколкото бе имало в цялата военна история. Сега имаше възможността да казва на взводовете какво да правят, къде да се насочват, по кого да стрелят — но не можеше да го прави собственоръчно. Беше одобрил намеренията на Едингтън, Хам и Магрудър, координирайки плановете им в пространството и времето, и сега като техен командир трябваше да ги остави да действат по свое усмотрение и да се намесва само ако нещо тръгне зле. Тоест в момента беше само наблюдател.
Моментът беше почти настъпил. Хам водеше дивизионите си в една редица, покривайки с всеки по десет километра. Разстоянията между тях бяха също по десет километра. Командирите имаха заповед да поставят батальоните начело, а танковите роти в резерв. Всеки батальон имаше по девет танка и тринадесет „Брадли“, плюс два М113 транспортьора с минохвъргачки. Пред тях, в момента на седем километра разстояние, се намираха дивизиите на Втори корпус на ОИР, обезкръвени от битките на север от ВГКХ, но по всяка вероятност в пълна бойна готовност. Хеликоптерите му и видеоинформацията от „хищниците“ бяха определили добре позициите им. Той знаеше къде се намират. Те обаче още не знаеха за съществуването му; по-скоро имаше вероятност да не знаят. Разбира се, те сигурно полагаха отчаяни усилия да се уверят в това. Последната му заповед беше хеликоптерите да направят още една обиколка. Всичко останало беше готово, а на осемдесет километра зад гърба му „Апачите“ и „Кайова“ започнаха да излитат, за да изпълнят задачата си в главното събитие.
F-15E Страйк Ийгъл бяха във въздуха на север. Два вече бяха свалени — единият бе на командира на ескадрилата. Сега, охранявани от F-16, екипирани с ракети ХАРМ, те бомбардираха мостовете през устието на двете реки с бомби с лазерно насочване. Виждаха горящи танкове на запад от блатата и други, непокътнати, скупчени на изток от тях. За един час всички маршрути през двете реки бяха унищожени с повторни удари.
F-15C бяха над района на ВГКХ, както винаги под командването на АУАКС. Едно звено от четири самолета се въртеше високо, извън обсега на подвижните установки с ракети „земя-въздух“, които придружаваха напредващите части. Тяхната задача беше да следят за вражески изтребители. Останалите преследваха хеликоптерите на бронираните дивизии. Свалянето на хеликоптер не носеше кой знае каква слава в сравнение с унищожаването на изтребител, но свалената цел си беше свалена цел. Освен това вражеските генерали пътуваха предимно с хеликоптери.