Тя спря, за да си поеме дъх. Приятелят ми я окуражи:
— Продължете, мадам. Нали разбирате, все още съм в пълно неведение по случая.
— Става въпрос за тези писма. — Тя разкопча чантичката си, извади три плика и му ги подаде. Той ги разгледа обстойно.
— Евтина хартия, името и адресът са напечатани грижливо. Да видим какво има вътре.
Той извади писмата. Отидох до него и се надвесих над рамото му. Имаше едно-единствено изречение, грижливо напечатано. Гласеше следното:
Великият диамант, който е лявото око на Бога, трябва да бъде върнат там, откъдето е взет.
Второто писмо бе абсолютно същото, но третото беше доста по-подробно и категорично:
Вие бяхте предупредени. Не се подчинихте. Сега диамантът ще ви бъде взет. При пълнолуние двата диаманта, които са лявото и дясното око на Бога, ще бъдат върнати. Така е писано!
— Реших, че първото писмо е шега — обясни посетителката, — а когато получих второто, започнах да се замислям. Третото го получих вчера и вече ми се струва, че всичко би могло да бъде по-сериозно, отколкото съм си представяла.
— Както виждам, писмата не са пристигнали по пощата.
— Да, те бяха донесени от един китаец. Ето това ме плаши.
— Но защо?
— Защото преди три години в Сан Франциско Грегъри купи камъка от един китаец.
— Както виждам, мадам, вие вярвате, че диамантът…
— „Звездата на Запада“ — довърши тя и продължи: — Това е всичко. Междувременно съпругът ми си спомни, че имало някаква история, свързана с камъка, но китаецът не споменал нищо. Грегъри каза, че той изглеждал изплашен до смърт и искал колкото се може по-бързо да се отърве от диаманта. Поискал му само една десета от цената. Грег ми го подари за сватбата.
Поаро кимна замислено.
— Историята изглежда невероятно романтична. Но все пак кой знае? Хейстингс, подай ми, моля те, малкия календар.
Изпълних молбата му.
— Voyons9! — разлисти календара той. — Кога точно се пада пълнолунието? О! Следващият петък. След три дни. Eh bien10, мадам, вие искахте съвета ми и ето какво мисля. Тази belle histoire11 може би е една лоша шега, но може и да не е. Следователно препоръчвам ви да оставите диаманта под мое наблюдение до следващия петък. Тогава ще можем да предприемем каквото е необходимо.
На лицето на актрисата се изписа леко недоверие и тя някак си сковано отговори:
— Страхувам се, че е невъзможно.
— Но той е във вас, hein12? — Поаро я наблюдаваше внимателно.
Тя се поколеба за момент, но след това плъзна ръка към деколтето на роклята си и извади дълга тънка верижка. Наведе се напред и разтвори ръката си. В дланта й лежеше камък, искрящ като огън, в съвършен платинен обков. Поаро изпусна дъха си с дълго свистене!
— Epatant13 — промърмори. — Позволявате ли, мадам?
Взе бижуто и го проучи задълбочено, след което й го върна с лек поклон.
— Изключителен камък, без какъвто и да е дефект. Cent tonnerres14! И вие го носите през цялото време със себе си, comme ca15!
— Не, не, всъщност съм много предпазлива, мосю Поаро. По правило е заключен в кутията ми за бижута, която съм оставила на съхранение в трезора на хотела. Ние сме отседнали в хотел „Магнифисънт“, както вероятно знаете. Днес го взех със себе си, за да можете да го видите.
— И ще го оставите при мен, нали? Както ви съветва татко Поаро.
— Вижте, мосю Поаро, положението е следното. В петък сме канени в Ярдли Чейс, за да прекараме няколко дни с лорд и лейди Ярдли.
Думите й събудиха един смътен спомен в съзнанието ми. Някаква клюка — каква ли точно беше? Преди няколко години лорд и лейди Ярдли посетиха Щатите и както се мълвеше, негова милост доста му бил отпуснал края в компанията на няколко дами. Но, разбира се, имаше и нещо повече от клюка, което свързваше името на лейди Ярдли с това на филмовата звезда от Калифорния. Но какво ли точно беше? И като гръм от ясно небе в съзнанието ми изплува името не на когото и да е, а на самия Грегъри Б. Ролф.
— Ще ви доверя една малка тайна, мосю Поаро — продължаваше госпожица Марвъл. — Имаме уговорка с лорд Ярдли. Открива се възможност да снимаме филм в неговото наследствено имение.
— В Ярдли Чейс? — възкликнах заинтригувано. — Та това е една от забележителностите на Англия!