— Да, така е — призна тя.
— Искате да разследвам обстоятелствата около неговата смърт?
— Искам да изясните докъде в този случаи се простират вестникарските твърдения и колко от тези неща могат да се подкрепят с факти. Три смъртни случая, мосьо Поаро, всеки един сам за себе си има обяснение, но, взети заедно, представляват почти необяснимо съвпадение; и всичко това само месец след отварянето на гробницата! Може да е просто суеверие, а може и да е някое силно древно проклятие, което действа по необясним за съвременната наука начин, фактът си е факт — трима души са мъртви! Страхувам се, мосьо Поаро, ужасно се страхувам! Това може и да не е краят.
— За кого се страхувате?
— За сина си. Бях болна, когато новината за смъртта на съпруга ми дойде. Синът ми току-що се бе върнал от Оксфорд и веднага замина. Придружи мъртвия до дома, но сега въпреки молбите и настояването ми е пак там. Така е увлечен от работата, че има намерение да заеме мястото на баща си и да продължи разкопките. Можете да ме вземете за глупава, лековерна жена, но аз се страхувам, мосьо Поаро. Да предположим, че духът на мъртвия фараон не е намерил покой. Може би мислите, че говоря глупости.
— Не, ни най-малко, лейди Уилърд — побърза да я увери Поаро. — Аз също вярвам в силата на суеверието — една от най-могъщите сили, които светът някога е познавал.
Погледнах го с изненада. Никога не бих повярвал, че Поаро е суеверен. Но по всичко личеше, че дребният мъж беше съвсем сериозен.
— Всъщност желаете да предпазя сина ви? Ще направя всичко, което е по силите ми, за да не му се случи нищо лошо.
— От обикновена опасност, да, но от свръхестествено влияние?
— Лейди Уилърд, в книги от средните векове човек може да намери много средства за противопоставяне на черната магия. Може би хората тогава са знаели повече от нас, с нашата прехвалена наука. А сега да започнем с фактите, които могат да ми дадат насока. Вашият съпруг винаги е бил запален египтолог, нали?
— Да, още от млади години. Той беше един от най-големите съвременни специалисти в тази област.
— Но доколкото зная, господин Блайбнър беше малко или много любител.
— О, да. Той беше много богат човек и се залавяше с всяка работа, която му харесваше. Мъжът ми успя да го заинтересува с египтологията и експедицията до голяма степен беше финансирана от него.
— А племенникът? Какво знаете за вкусовете му? Имаше ли и той интерес към тези неща?
— Не вярвам. Всъщност не знаех за неговото съществуване, докато не прочетох за смъртта му във вестниците. Не смятам, че е бил много близък с господин Блайбнър. Той никога не е споменавал нищо за свои роднини.
— Кои бяха останалите членове на групата?
— Доктор Тосуил, служител в Британския музей; господин Шнайдер от музея „Метрополитен“ в Ню Йорк; един млад американец-секретар; доктор Еймс — който придружаваше експедицията като лекар; и арабинът Хасан, предан слуга на мъжа ми.
— Помните ли името на американския секретар?
— Мисля, че беше Харпър, но не съм сигурна. С господин Блайбнър се е познавал отскоро. Много приятен млад човек.
— Благодаря ви, лейди Уилърд.
— Ако има още нещо…
— Засега нищо. Оставете нещата на мен и бъдете сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да предпазя сина ви.
Това не бяха съвсем успокоителни думи и забелязах, че лейди Уилърд потръпна, като ги чу. Но все пак фактът, че Поаро не се отнесе с пренебрежение към страховете й, като че я поутеши. Що се отнася до мене, никога досега не бях подозирал, че Поаро е така склонен да вярва в суеверия. По пътя за вкъщи повдигнах този въпрос. Той ми отговори сериозно и искрено:
— Да, Хейстингс. Вярвам в тези неща. Не трябва да подценявате свръхестествените сили.
— Какво смятате да правите?
— Toujours pratique58, добрият Хейстингс! Eh bien, като начало ще телеграфирам в Ню Йорк за повече подробности около смъртта на младия Блайбнър.
Той изпрати телеграмата. Отговорът бе пълен и точен. Младият Рупърт Блайбнър от няколко години имал парични затруднения. Известно време безделничел и харчел чужди пари по разни острови в Тихия океан, но преди две години се върнал в Ню Йорк, където продължил бързо да пропада. По мое мнение най-важното беше, че е успял да намери достатъчно пари за пътуване до Египет. „Имам там добър приятел, от когото мога да взема пари назаем“, заявил той, преди да тръгне. Плановете му обаче не се осъществили. Върнал се в Ню Йорк, като проклинал своя чичо скъперник, който се тревожел повече за костите на отдавна мъртви царе, отколкото за собствената си плът и кръв. По време на неговото пребиваване там настъпила смъртта на сър Джон Уилърд. В Ню Йорк Рупърт отново се отдал на безпътния си живот и изведнъж най-неочаквано се самоубил, оставяйки писмо с няколко странни израза. Изглежда, го е писал в изблик на разкаяние. Наричал себе си „прокажен“ и „отхвърлен от обществото“ и накрая на писмото заявявал, че щом е такъв, по-добре е да умре.