— Ако все още е жив — отбеляза мрачно високият детектив.
Лицето на Джап посърна.
— Да… Но аз имам чувството, че е жив и здрав.
Поаро кимна.
— Да, да, жив е. Но дали ще бъде открит навреме? И аз като вас не вярвам, че може да бъде укриван дълго.
Чу се свирката и ние се струпахме в пулмановия вагон68. После с бавен, нерешителен тласък влакът напусна гарата.
Пътуването бе необикновено. Хората на Скотланд Ярд се събраха. Разгънати бяха карти на Северна Франция и неспокойни показалци посочваха линиите на пътищата и селищата. Всеки имаше своя теория. Поаро не прояви обичайната си бъбривост, седеше загледан пред себе си с изражение, което много ми напомняше израза на недоумяващо дете. Аз разговарях с Норман, който се оказа много забавен човек. Когато пристигнахме в Дувър, поведението на Поаро започна много да ме забавлява. Щом се качихме на кораба, дребният човек се вкопчи отчаяно в ръката ми. Духаше силен вятър.
— Mon Dieu — мърмореше той. — Това е ужасно.
— Смелост, Поаро! — извиках аз. — Ще успеете. Ще го намерите. Сигурен съм.
— А, mon ami, погрешно ме разбрахте. Измъчва ме това противно море. Mal de mer е ужасно страдание.
— О! — възкликнах, малко разочарован.
Усетихме първия тласък на машините, Поаро простена и затвори очи.
— Майор Норман има карта на Северна Франция, искате ли да я разгледате?
Поаро нетърпеливо поклати глава.
— Не! Не! Оставете ме, приятелю! Не разбирате ли, че за да мислиш, стомахът и мозъкът ти трябва да бъдат в хармония. Лавергие има чудесен метод за предотвратяване на морската болест. Бавно вдишваш и издишваш, като обръщаш глава отляво надясно и между всеки дъх броиш до шест.
Оставих го да прави гимнастическите си упражнения и се качих на палубата.
Когато бавно приближихме Булонското пристанище, Поаро се появи спретнат и усмихнат и шепнешком ми съобщи, че системата на Лавергие имала удивителен успех.
Показалецът на Джап все още следеше въображаеми пътища по картата.
— Глупости! Колата е тръгнала от Булон… тук са се отклонили. Според мен са прехвърлили министър-председателя в друга кола. Разбирате ли?
— Смятам — обади се високият детектив — да се отправя към пристанищата. По всяка вероятност са го укрили на борда на някой кораб.
Джап тръсна глава.
— Прекалено очебийно. Веднага бе дадена заповед да се затворят всички пристанища.
Зазоряваше се, когато слязохме на сушата. Майор Норман докосна ръката на Поаро.
— Сър, тук ви чака военна кола.
— Благодаря ви, мосьо. Но нямам намерение да напускам Булон засега.
— Какво?
— Не, ще влезем в този хотел на кея.
Той подкрепи думите си с дела, поиска стая и му беше дадена. Объркани, без да разбираме нищо, ние тримата го последвахме.
Той ни хвърли бърз поглед.
— Добрият детектив не работи така, нали? Разбирам какво мислите. Той трябва да е пълен с енергия. Да се щура насам-натам. Да се просне на прашния път и да търси с лупа следи от автомобилни гуми. Да събира фасове, паднал кибрит. Такава е вашата представа, нали? — Гледаше ни предизвикателно. — Но аз, Еркюл Поаро, ви казвам, че не е така. Истинското решение е тук, вътре! — И той се чукна по челото. — Нямаше нужда да напускам Лондон. Същата работа щях да свърша, ако спокойно си бях седял вкъщи. Единственото, което е от значение, са сивите клетки вътре. Тайно и мълчаливо те играят своята роля, докато изведнъж ще поискам карта и ще сложа пръст на някое място и ще кажа — министър-председателят е тук. Така е! С последователност и логика човек може да постигне всичко! Това безумно втурване към франция беше грешка — също като детска игра на криеница. Но сега, макар че може би е твърде късно, ще се заема с работата както трябва, отвътре. Тишина, приятели, моля ви.
В продължение на пет часа дребният мъж седя неподвижно, примигвайки с клепачи като котарак, зелените му очи проблясваха и ставаха все по-зелени и по-зелени.
Човекът от Скотланд Ярд го гледаше с явно презрение. Майор Норман беше отегчен и нетърпелив, а за мен времето течеше доста бавно.
Най-накрая станах и колкото се може по-тихо се отправих към прозореца. Цялата работа започна да прилича на фарс. Безпокоях се за приятеля си. Ако се провалеше, бих предпочел да бъде поне по по-малко комичен начин. Разсеяно наблюдавах стоящия на кея кораб, ежедневно превозващ отиващите в отпуск британски войници от Франция към родината, който бълваше стълбове дим. Неочаквано гласът на Поаро се разнесе близо до мен и ме стресна: