— Попитайте госпожата — усмихна се приятелят ми.
На следния ден на закуска до чинията на Поаро лежеше препоръчано писмо. Той го отвори и от плика изпадна банкнота от пет лири. Приятелят ми смръщи вежди.
— По дяволите! Какво да я правя? Имам угризения. Бедният Джап! О, хрумна ми нещо. Ще си направим вечеря, само ние тримата. Това ме успокоява. Всъщност беше твърде лесно. Дори ме е срам. Все едно да ограбиш дете… Mille tonnerres71. Mon ami, какво те накара така да се разсмееш от сърце?
Авантюрата на италианския благородник
Двамата с Поаро имахме много приятели и познати. Един от тях бе и доктор Хокър, който живееше недалеч от нас. Имаше навика от време на време да се отбива вечер, за да си поприказва с Поаро. Беше голям почитател на гениалния белгиец. Лекарят бе честен и искрен човек и се възхищаваше на таланта, от който той самият беше лишен.
Една вечер в началото на юни той пристигна около осем и половина и подхванахме приятен разговор по един „весел“ проблем — отравянията с арсен, които преобладават при този род престъпления. Сигурно беше минал около четвърт час, когато вратата на дневната рязко се отвори и в стаята се втурна една разстроена жена.
— О, докторе! Търсят ви! Глас, изпълнен с ужас! Тръпки ме побиха от него!
Досетих се, че жената е госпожица Райдър, икономката на доктор Хокър. Той беше ерген и живееше в мрачна стара къща, на няколко пресечки от нас.
Обикновено спокойната госпожица Райдър сега беше на ръба на нервна криза.
— За какъв глас ми говориш? Кой е? И за какво става въпрос?
— Обади се по телефона, докторе. Когато звънна, вдигнах слушалката и чух: „Помощ! Докторе, помощ! Убиха ме!“ После сякаш заглъхна. „Кой е?“ — попитах аз няколко пъти. В отговор чух само шепот: „фоскатин“, или нещо такова, сетне: „Риджънтс Корт“.
— Граф Фоскатини! — възкликна изненадан лекарят. — Има апартамент на „Риджънтс Корт“. Трябва веднага да отида. Какво ли се е случило?
— Ваш пациент ли е? — попита Поаро.
— Преди няколко седмици имаше леко заболяване и аз се погрижих за него. Италианец е, но чудесно говори английски. Е, ще трябва да ви пожелая лека нощ, мосю Поаро, освен ако… — Той се поколеба.
— Досещам се какво имате наум — усмихна се приятелят ми. — С удоволствие ще ви придружа. Хейстингс, слез долу и намери такси.
Такситата винаги се изпокриват, когато човек бърза и най-много се нуждае от тях, но най-сетне успях да спра едно. Качихме се и поехме към „Риджънтс Корт“. „Риджънтс Корт“ беше нова жилищна сграда с апартаменти, точно зад Сейнт Джонс Уд Роуд. Построена наскоро, тя беше с най-съвременно оборудване.
Във фоайето нямаше никого. Лекарят нетърпеливо натисна копчето на асансьора и когато дойде, започна да разпитва униформеното момче, което го обслужваше.
— Апартамент 11. Граф Фоскатини. Разбрах, че се е случила злополука.
Момчето го зяпна и промърмори:
— За първи път чувам. Господин Грейвс, той работи при граф Фоскатини, излезе преди половин час и нищо не каза.
— Графът сам ли е?
— Не, сър, поканил е на вечеря двама господа.
— Как изглеждат? — намесих се енергично аз.
Вече бяхме в асансьора и бавно се изкачвахме към втория етаж, където се намираше апартамент 11.
— Аз самият не ги видях, сър, но останах с впечатление, че са чужденци — продължи да обяснява момчето.
Отвори желязната врата на асансьора и ние излязохме на площадката. Точно отсреща бе номер 11. Доктор Хокър позвъни на вратата. Никой не отговори, а и отвътре не се чуваше никакъв шум. Той продължи да звъни настоятелно. Чувахме да се звъни вътре, но нямаше никакви признаци на живот.
— Май става сериозно — промърмори докторът и се обърна към момчето: — Имате ли ключ от апартамента?
— Трябва да има долу в стаичката на портиера.
— Иди да го донесеш! И ми се струва, че ще е добре да позвъниш в полицията.
Поаро кимна одобрително.
След малко момчето се върна заедно с домоуправителя.
— Ще ми кажете ли, господа, какво означава всичко това? — попита той.
— Разбира се. Граф Фоскатини ми се обади по телефона и ми каза, че е бил нападнат и умира. Както разбирате, не бива да губим повече време… ако вече не е твърде късно.
Без повече въпроси домоуправителят извади ключа и ние влязохме в апартамента.
Озовахме се в малък квадратен вестибюл. Вратата отдясно беше полуотворена. Домоуправителят кимна към нея и каза: