— Значи не са били обикновени крадци! — въздъхнах аз. — Искали са само диаманта.
— Но как е влязло това приятелче?
— През тази врата.
— Но тя винаги е заключена.
— Сега не е заключена — поклатих глава аз. — Вижте.
Бутнах я, тя зейна и нещо падна на земята. Взех го. Беше парче коприна. Бродерията върху нея не можеше да се сбърка с нищо друго. Парчето е било откъснато от китайска дреха.
— Докато е бягал, дрехата му се е закачила за вратата — обясних аз. — Елате бързо! Не може да е избягал далеч!
Търсихме напразно. За крадеца е било доста лесно да се измъкне в тъмната нощ. Върнахме се с неохота и лорд Ярдли изпрати един от своите прислужници да повика полицията.
Благодарение на Поаро, който в подобни ситуации умееше почти като жена да се погрижи за пострадалия, лейди Ярдли се бе възстановила в значителна степен и можа да разкаже за случилото се.
— Тъкмо отивах да включа полилея — каза тя, — когато някакъв мъж се хвърли изневиделица върху мен. С такава сила откъсна огърлицата от врата ми, че аз паднах по гръб на земята. Все пак успях да забележа, че изчезва през страничната врата. По бродираната роба и опашчицата му разбрах, че е китаец. — Тя потрепери и замълча.
Икономът се появи отново и тихо се обърна към лорд Ярдли:
— Един джентълмен, изпратен от господин Хофберг, милорд. Казва, че го очаквате.
— Боже Господи! — извика благородникът. — Предполагам, че трябва да го видя. Не, не тук, Мълингс, в библиотеката.
Дръпнах Поаро настрани.
— Виж какво, приятелю. Не е ли по-добре да се връщаме в Лондон?
— Така ли мислиш, Хейстингс? Защо?
— Ами… — покашлях се деликатно. — Нещата не потръгнаха добре, нали? Имам предвид, че убеди лорд Ярдли да се остави в твоите ръце и всичко ще бъде наред, а диамантът изчезна под носа ти!
— Да, наистина — каза Поаро, доста оклюмал. — Това не беше един от най-успешните ми удари.
Начинът, по който описа случилото се, за малко не ме разсмя.
— Значи, въпреки че — извини ме за израза — успяхме да забъркаме такава каша, не смяташ, че е по-учтиво да напуснем незабавно, така ли?
— А вечерята? Без съмнение отличната вечеря, която le chef26 на лорд Ярдли е приготвил?
— О, каква вечеря! — възкликнах нетърпеливо.
Той вдигна ръце ужасен.
— Mon Dieu! Вярно е, че в тази страна третирате гастрономията с подсъдно безразличие!
— Има и друга причина, заради която трябва да се върнем в Лондон възможно най-бързо — продължих аз.
— И каква е тя, приятелю?
— Другият диамант — казах аз, снижавайки гласа си. — Този на госпожица Марвъл.
— Eh bien, какво за него?
— Не разбираш ли?
Неговата странна несхватливост ме ядоса. Какво бе станало с обичайната му светкавична мисъл?
— Ами те си взеха единия, сега ще отидат и за другия.
— Tiens27 — извика Поаро, отстъпвайки крачка назад, за да засвидетелства уважението си към мен. — Твоят ум днес триумфира, приятелю! Представи си само, до този момент не бях и помислил за това! Но все още имаме достатъчно време. Имам предвид до пълнолунието. То е в петък.
Поклатих глава. Теорията за пълнолунието направо ме смрази. Както и да е, ние заминахме незабавно, като оставихме бележка с обяснение и извинение на лорд Ярдли.
Идеята ми беше да отидем веднага в хотел „Магнифисънт“ и да разкажем на госпожица Марвъл какво се беше случило, но Поаро промени плана, като настоя, че сутринта ще имаме достатъчно време за това. Отстъпих с неохота.
Сутринта Поаро, изглежда, съвсем нямаше желание да става. Започнах да подозирам, че след като е направил грешка още в началото, е изгубил интерес да продължи със случая. В отговор на моите увещания той отбеляза със завидно спокойствие, че подробностите за случая в Ярдли Чейс вече са в сутрешните вестници, така че Мери Марвъл и Грегъри Ролф са научили толкова, колкото и ние можем да им разкажем. Съгласих се с нежелание.
Събитията доказаха, че лошите ми предчувствия се оправдават. В два часа телефонът звънна. Поаро вдигна слушалката, слуша известно време, сетне с едно кратко: „Bien, j’y serai28“, затвори телефона и се обърна към мен:
— Какво ще кажеш, mon ami. — Той ме погледна едновременно засрамено и въодушевено. — Диамантът на госпожица Марвъл също е бил откраднат.