Лимузината трябва да направи няколко маневри, преди да стигне до входа на хотел „Мартинес“. От двете страни на металните прегради, поставени от полицията, по цял ден се тълпят хора на всякаква възраст в очакване да видят някоя знаменитост отблизо. Снимат с цифровите си фотоапарати, хвалят се на приятелите си, пращат съобщения по интернет на виртуалните общества, към които се числят. Чувстват, че дългото им чакане е оправдано заради онзи едничък звезден миг — успели са да видят актрисата, актьора, телевизионния водещ!
Но въпреки че именно заради тях фабриката продължава да произвежда звезди, нямат право да се приближат. На стратегически места е разположена охрана, която изисква от всички влизащи доказателство, че са гости на хотела или че имат среща с някого. Тогава ви се налага да измъкнете от джоба си магнитните карти, които служат за ключове, иначе ще ви спрат пред всички. Ако отивате на работна среща или сте поканени от някого да пийнете в бара, дават името ви на персонала и изчаквате пред всички да проверят истина ли казвате, или лъжете. Охранителят се обажда на рецепцията по радиостанцията си, вие вече имате чувството, че това няма да има край, но най-сетне ви допускат — след публичното унижение, на което ви подлагат.
Това не важи за онези, които пристигат с лимузина, естествено.
Двете врати на белия майбах се отварят — едната от шофьора, другата — от портиера на хотела. Камерите се насочват към Ева и започват да снимат, въпреки че никой не я познава — щом е отседнала в „Мартинес“, щом пристига с тази изключително скъпа лимузина, значи със сигурност е важна особа. Може би любовница на мъжа до нея? В такъв случай, ако крие някоя извънбрачна връзка, може да изпратят снимки на някое жълто списание. Или, кой знае, може пък красивата руса жена да е чуждестранна знаменитост, която още не е позната във Франция? По-късно щяха да открият името й в някое лъскаво списание и щяха да са много доволни, че са били на четири-пет метра от нея.
Хамид гледа към малката тълпа зад желязната бариера. Така и не успя да проумее това, тъй като беше отраснал на място, където тези неща не се случват. Веднъж попита един свой приятел защо е този интерес.
— Не си мисли, че това са фенове — отвърна приятелят. — Откакто свят светува, човек вярва, че близостта с нещо недосегаемо и загадъчно ще го посипе с благодат. Затова са и религиозните шествия в търсене на гурута и свещени места.
— В Кан?
— Където и да е, стига някоя недосегаема знаменитост да се появи отдалече. Нейното кимване е като разпръскването на амброзия или манна небесна върху главите на обожателите.
Останалото е едно и също. Огромните музикални концерти приличат на огромните религиозни събори. Публиката, която стои отвън на някоя постановка с препълнена зала и чака да се появи Суперкласата на влизане и излизане от театъра. Тълпите, които отиват на стадиона, за да видят как група мъже тича след една топка. Идоли. Ако щете, икони, защото наподобяват стенописите, които виждаме в църквите. Те са култови образи в стаите на младежите, кухните на домакините и дори кабинетите на индустриалните магнати, които им завиждат въпреки голямата си власт.
Има една-единствена разлика. В този случай публиката е върховният съдник, който днес аплодира, но утре иска да види нещо ужасно за своя идол в първото жълто списание. Така може да си каже: „Горкичкият. Добре, че не съм на негово място.“ Днес го обожават, но утре го замерят с камъни и го разпъват на кръст без угризения на съвестта.
13:37 ч.
За разлика от всички момичета, които се занимаваха със своите айподи и мобилни телефони, за да разсеят досадата от петте часа гримиране и фризиране, предхождащи ревюто, Жасмин бе вперила поглед в една книга. Една прекрасна стихосбирка.
Беше избрала пътя, по който поемаха малцина. Струваше й доста скъпо, но си заслужаваше. Нещата се случиха в точния момент. Любовта се появи, когато най-много се нуждаеше от нея, и още продължаваше. Тя работеше чрез любовта, с любовта, за любовта.