най-сетне саблята се изхабила.
Решил в града Моллата да прескочи,
при майстор, саблята му да наточи,
отнесъл я и нея със икрам. [почит]
Намерил най-добрия бучакчия, [ножар]
показал му я, хабната ваджия, [опустяла, проклетия]
и седнал да почака малко там.
А точиларят нищичко не казал,
с тазе зейтин [пресен зехтин] я малко понамазал,
увил я във един съдран парцал,
под себе си я турил, под дюшека,
па седнал баш отгоре й човека
и тъй известно време поседял.
След туй подигнал мръсното дюшече,
извадил я: хазър, [готово] готова вече!
Зачудил се хептен Дели-Молла:
— Бре, туй ли му било то майсторлъка,
че то и аз направвам го без мъка —
тя работата пек уйгун [много лесна] била!
След време, саблята му като клала,
хелбетя, [то се знае] хабна пак заде [в повече] станала.
Моллата я намазал и увил —
и върху нея сам се отурдисал. [седнал]
Но като я извадил, се шащисал:
на две парчета саблята! Резил!
И ти, Мемиш, таз мъдрост запомни я,
не ставай като Молла Кеседжия!
Така е нареден светът, ахпап: [другар]
Тоз — работа и с задника си върши,
друг — само саблята си ще прекърши —
за всяко нещо иска се ербап! [познавач]
Настрадин и падишахът
— То всеки занаят се с труд надвива,
ама и твоя зор коджа го бива:
току да писваш смешки, щеш не щеш;
беля ли имаш, зло ли те слетяло,
хемен [веднага] пиши за щяло, за нещяло —
зер, може и от глад да си умреш!
Във старо време, хе-е, бълдър-години, [преди много години]
и Настрадин така бил. Кой где мине:
„Ей, ходжа, я кажи един масал!“
И той, сюрмаха, казвал — стари, нови,
той си ги имал смарлама, [поръчани, готови] готови
масали и лъжи дорук [препълнен] чувал.
Веднъж го спрял сред пътя падишаха:
„Ей, ходжа, стой! Заклинам те в Аллаха,
кажи една лъжа, ама бирден! [отведнъж]
Узнах, че ти ги харно кундурдисваш, [нагласяваш]
умееш със майтапи да залисваш…“
Но ходжата го гледал нажален…
— Падишахъм! — изплакал той. — Съдбата
каил не става: [не се съобразява с теб] майка ми, горката,
умря нощес, та съм с голям кахър…
Не ми се днеска нищо уйдурдисва…
Прощавай и недей се дукундисва, [докачвам]
че ти прекършвам царския хатър…
Вах заваллъ! — султанът жално викнал
и сноп каймета му в ръката тикнал:
— Вземи това, знам, не си богат!
Мъртвецът има хепийдже [всякакви] масрафи… [разходи]
Аллах да й дари татлъ-пилафи! [сладък, вкусен пилаф]
Иди я погреби със салтанат!
След час, след два султанът от сарая
чул гюрултия вън… Каква е тая?!
Отворил пенджерата: цял бюлюк
хашлаци, със зурли и със тупани,
крещят и пеят, до един пияни,
и Настрадин на баша, кьор-кютук.
— Бре, керета! — изкряскал му султана. —
Какво се магаросваш сред алана
със таз тайфа сархош-аркадашлар?! [пияни]
Наплюскал си се днес за проклетия!…
— Прощавай, падишах, че съм кефлия —
отвърнал Настрадин, — днес съм на кяр!
— Ти, берекет-версин, добра заплата
ми даде днес за тезелден-лъжата!
Пък майка ми е здрава, топ-гиби… [като топ]
Аз цял ден пия с твоите каймета,
но и за нея нещо взех, адет-аа: [обичайно]
кадън-гьобе, [вид сладки] сютлаш и маллеби…
— Така и ти — Кючук-Хасан заключи,
решил днес лично мене да поучи.
— Нареждай там масали и лъжи,
със труд, със зор, то мъката си мъка,
но гледай да ти е добър айлъка [заплатата]
и берекет-версин тогаз кажи!
Гаргата и орехът
— Ружди! Я тезелден стъкми кюмбето
и яптардисай [поръчай] две татлъ-каавета —
каавето е себап [добро, богоугодно дело] подир аптес! [ритуално измиване пред молитва]
Ама да бъдат тежки, каймаклии,
като за хора стари мераклии…
Ама какво чух аз за тебе днес?
Такава реч Кючук-Хасан подхвана,
щом влязохме във кафенето двама
и с темаанета дадохме селям…
— Ти щял си да напуснеш занаята,
да се вредиш в мезлича, в общината,
давии [искове, жалби] хорски да оправяш там?!
— Ружди! Саалам [добре] си помисли: мезлича
дали на твоя каяфет [външност] прилича?
Инсана [народа] да оправяш е беля!
Дип ако ти е пламнала главата,
иди да я тактисаш [поставиш] на чешмата!
Кендине-гел! [опомни се] На себе си ела!
— Веднъж султана — кой е бил, не зная —
повикал садразама [великия везир] във сарая,
завел го баш до пенджерата сам
и казал: — Туй е, гдето ти говорих:
виж гаргата на онзи кичест орех
и разтълкувай ми що прави там!
Погледали бир-кач дакика [няколко минути] двама,
султана, и до него садразама,
какво се еглендисва [занимава] тая гад…
— Падишахъм! — тогаз рекъл везира. —
Таз тайна много лесно се разбира —
ще ти я разтълкувам осахат! [веднага, на часа]
Таз гарга скърши орех чак отгоре
и на земята като го събори,
при него литне долу чабуджак: [тутакси]
разтвори гага, да го глътне мери,
па седне върху него, притрепери,
остави го — и хвръква горе пак.
Събаря друг, със гага го опитва,
след туй с крака назади го подритва,
възседне го като биниджи [ездитен] кон
и като калайджия повърти се,
докато и от него възгечтиса [отказва се]
и хвръкне пак към друг увиснал клон.
Падишахъм! Таз жалка животина
е умна колкото мъже петима,
Аллах й дал зеде-зеде фекир: [в повече разум]
тя мери ореха отпред със гага,
но мери и отзад дали приляга —
зер, да го глътне — ами по-подир?
И ти, Ружди, не ставай аджамия: [неопитен]
роден си гюч-беля [мъчно, трудно] за кафеджия —
не гълтай едър орех, кафадар! — [другар]
Кючук-Хасан погледна дяволито
оджака, дето смъркаше Руждито,
и весело заключи: — Окадар! [толкова]