— Ще се опитат да засилят сигнала на безжичния ни достъп до интернет, преди да изстрелят ракетата! — възкликна момчето. — Еба си якото! — В следващия миг Джулия го сграбчи за ръката и Джо изрече: — Съжалявам, госпожице Шамуей, не исках да кажа това.
— Не, няма проблеми, просто искам да знам можеш ли да работиш с това нещо?
— Шегувате ли се? Никакъв проблем.
— Полковник Кокс? — попита Барби. — Вярно ли е това за безжичния интернет?
— Не можем да спрем нещо, което според вас ще помогне — отвърна Кокс. — А и все пак вие ми дадохте тази идея. Така че защо да не ви помогнем? Ще имате най-бързия интернет в света, поне за днес. Между другото, това хлапе е страшно умно.
— Да, сър, и аз имам същото впечатление — каза Барби и вдигна палец към Джо. Момчето засия от радост.
— Ако идеята на младежа проработи и успеете да направите запис, погрижете се и ние да получим копие. Естествено, ние също ще записваме, обаче учените, които се занимават с тази работа, ще искат да видят как е изглеждал ударът и от вашата страна на Купола.
— Мисля, че ще направим нещо още по-добро — заяви Барби. — Ако Джо свърши всичко както трябва, повечето жители на Честърс Мил ще могат да го гледат на живо.
Този път Джулия вдигна юмрук във въздуха и той го посрещна със своя.
13.
— Уха! — извика Джо. Страхопочитанието, изписано на лицето му, го караше да изглежда на осем вместо на тринайсет. Увереността бе изчезнала от гласа му. Двамата с Барби стояха на трийсетина метра от мястото, където Битч Роуд се срязваше от Купола. Вниманието им бе насочено не към войниците, които се бяха обърнали с лице към тях, а към предупредителната лента и големия червен хикс, нарисуван върху невидимата преграда.
— Местят лагера си или както там му викате — отбеляза Джулия. — Палатките ги няма.
— Така е. След около… — Барби погледна часовника си — … деветдесет минути тук ще стане доста напечено. Затова по-добре се захващай веднага за работа, синко.
Докато стояха тук, насред пустия път, той изведнъж се изпълни със съмнение, дали Джо ще успее да свърши онова, което обеща.
— Добре, но… виждате ли дърветата?
Отначало Барби не разбра какво има предвид и се обърна към Джулия, ала тя само вдигна рамене. Тогава момчето посочи с ръка и той разбра. Клоните на дърветата от външната страна на Купола танцуваха под ласките на есенния ветрец и сипеха разноцветните си листа върху морските пехотинци под тях. От вътрешната страна обаче клонките едва помръдваха и повечето от тях бяха запазили почти непокътнати своите премени. Барби беше сигурен, че въздухът преминава през преградата, но не и вятърът. Куполът убиваше скоростта му. Изведнъж се сети за онова поточе, на което двамата с Пол Гендрън, човекът с бейзболната шапка на „Тюлените“, се бяха натъкнали. Как водата се събираше, сякаш преградена от невидим бент.
— Листата от тази страна изглеждат някак… — Джулия се запъна. — Безжизнени. Вкаменени.
— Защото от другата страна духа вятър, а от тази има само лек полъх — обясни Барби и се зачуди дали наистина е така. Дали не пропускаше нещо много важно? Имаше ли обаче смисъл да се впускат в размишления за чистотата на въздуха в Честърс Мил, при положение че не могат да направят нищо по въпроса? — Давай, Джо. Свърши си работата.
По пътя за насам бяха минали през дома на Макклачи, за да може момчето да вземе своя лаптоп „Пауър Бук“. (Госпожа Макклачи бе накарала Барби да се закълне, че ще направи всичко, за да бъде синът ѝ в безопасност, и той се бе заклел.) Сега Джо посочи към шосето:
— Там добре ли ще е?
Барби вдигна длани пред лицето си и оформи кръг, след което погледна през него към червения хикс.
— Малко наляво. Можеш ли да я изпробваш? Да провериш как се вижда?
— Да — кимна момчето, отвори лаптопа си и го включи. Разнесе се характерното за „Мак“ бръмчене и Барби си каза, че този звук никога не му се бе струвал толкова приятен. В същото време в сложения на асфалта на Битч Роуд сребрист компютър имаше нещо сюрреалистично. Сякаш символизираше по един перфектен начин всичко, което се бе случило през последните три дни.
— Батерията е заредена, така че ще издържи поне шест часа — отбеляза Джо.
— Няма ли по някое време да мине в „тих“ режим? — попита Джулия.
Джо я дари с онзи снизходителен детски поглед, който обикновено казва: „О, мамо, я стига!“ После се обърна отново към Барби:
— Ако ракетата изпържи моя „Мак“, обещавате ли да ми купите нов?
— Чичо Сам ще ти купи друг — успокои го младият мъж. — Лично ще напиша официална молба.