Фастхоукът премина границата между Мейн и Ню Хемпшир на четири хиляди и петстотин метра височина и от грохота, съпътстващ летенето със свръхзвукова скорост, немалко зъби се разтракаха и много прозорци се строшиха. Когато радарът ѝ прехвана шосе 119, ракетата се спусна първо на хиляда и петстотин, а после и на седемстотин метра. По това време компютърът ѝ вече бе разгърнал пълната си мощност и актуализираше новопостъпващите данни с мълниеносна бързина, правейки по хиляди корекции на траекторията ѝ в минута.
Във Вашингтон полковник Джеймс О. Кокс каза:
— Последни метри до целта. Стискайте изкуствените си зъби!
Фастхоукът откри Битч Роуд и се снижи почти до нивото на земята, продължавайки да се движи два пъти по-бързо от скоростта на звука. Прецизният ѝ самонасочващ механизъм отчиташе всяко възвишение и завой в следвания курс, оставяйки отровна миризма подире си, а пламъкът, струящ от соплото ѝ, беше твърде ярък, за да се гледа с просто око. Токсичните остатъци от горивото ѝ разяждаха листата на дърветата и дори възпламениха няколко. Причиниха и експлозията на една дървена крайпътна сергия в Таркърс Холоу, в резултат на което във въздуха полетяха изпотрошени дъски и парчета тикви. Взривът, който последва, накара хората да се хвърлят на земята, покривайки главите си с ръце.
„Ще го пробие — помисли си Кокс. — Просто няма начин да не се получи.“
19.
В „Дипърс“ вече имаше над осемстотин души, скупчени един до друг. Никой не смееше да продума, макар че устните на Лиза Джеймисън мърдаха беззвучно, докато отправяше молитва към някоя от Висшите души (тя бе последователка на „Ню Ейдж“ движението), стиснала кристал в ръка. Преподобната Пайпър Либи пък притискаше към устните си разпятието, което бе наследила от майка си.
— Ето я — промълви Ърни Калвърт.
— Къде? — попита Марти Арсено. — Не виждам нищо…
— Тихо! — прекъсна го Бренда Пъркинс. — Чувам я!
В този миг всички я чуха. Откъм западния край на града се надигна неописуемо, сякаш издавано от летяща чиния бръмчене, което се усили неимоверно в рамките на броени секунди. Присъстващите не видяха почти нищо на широкоекранния телевизор — едва половин час по-късно, когато провалът на операцията вече беше безспорен факт, Бени Дрейк върна записа и го пусна кадър по кадър. Тогава видяха как ракетата променя курса си над големия завой на Битч Роуд. Движеше се на не повече от метър и половина от земята и почти целуваше смътната си сянка. В следващия кадър фастхоукът, чиято бойна глава трябваше да експлодира при контакт, застина във въздуха над мястото, където се бяха намирали морските пехотинци.
Секунда по-късно екранът блесна в такава ослепителна белота, че зрителите в „Дипърс“ трябваше да закрият очите си с ръце. След малко, когато яркостта започна да намалява, забелязаха фрагментите от ракетата — безброй миниатюрни парченца, реещи се около голямото обгорено петно, където се бе намирал хиксът. Фастхоукът бе поразил съвсем точно мишената си.
После множеството на дансинга видя как дърветата откъм западната стена на Купола избухват в пламъци. Асфалтът на шосето се напука и започна да се топи.
20.
— Изстреляйте и другата — нареди с глух глас Кокс и Джийн Рей изпълни заповедта.
Втората ракета изпотроши още повече прозорци и изплаши още повече хора в Източен Ню Хемпшир и Западен Мейн.
Ала крайният резултат беше същият.
Инсценировката
1.
Когато записаното филмче свърши, къщата на Мил Стрийт номер 19 потъна в мълчание. После Нори Калвърт избухна в плач. Бени Дрейк и Джо Макклачи се спогледаха учудено (очите им сякаш питаха: „А сега какво да правя?“), след което прегърнаха момичето през раменете и сплетоха свободните си ръце, сякаш взаимно се опитваха да си вдъхнат кураж.
— Това ли беше? — попита невярващо Клеър Макклачи. Майката на Джо все още не плачеше, ала малко ѝ трябваше; очите ѝ искряха от насъбралата се в тях влага. Продължаваше да държи снимката на съпруга си, понеже малко преди Джо и приятелите му да дойдат с дивидито, я бе свалила от стената. — Това ли беше всичко?
Никой не ѝ отговори. Барби бе приседнал на подлакътника на креслото, където се бе разположила Джулия. „Скоро ще си имам големи неприятности“ — каза си той. Преди тази мисъл обаче в главата му бе изплувала друга — че целият град е изправен пред големи неприятности.
Госпожа Макклачи се изправи на крака. Снимката на съпруга ѝ все още бе в ръцете ѝ. Сам бе отишъл до битпазара, който се откриваше всяка събота (докато времето не захладнееше) на Оксфордската мотописта. Хобито му бе да реставрира мебели и там често откриваше ценни материали. Три дни по-късно той продължаваше да е в Оксфорд — бе отседнал в мотел „Писта“ заедно с няколко взвода репортери и телевизионни оператори. И понеже нямаше как да разговарят по телефона, двамата с Клеър поддържаха връзка по електронната поща. Поне досега.