— Какво ли е станало с компютъра ти, Джо? — попита майка му. — Дали се е взривил?
Момчето, което продължаваше да прегръща Нори през рамо и да държи ръката на Бени, поклати глава.
— Едва ли — отвърна. — Сигурно просто се е разтопил. — После се обърна към Барби: — Горещината сигурно е запалила близките дървета. Някой трябва да направи нещо по въпроса.
— Не мисля, че в града има пожарни коли — обади се Бени. — Освен една или две антики…
— Аз ще се заема с това — намеси се Джулия. Клеър Макклачи се надвеси над нея и гледката показваше откъде Джо бе наследил високия си ръст. — Барби, май щеше да е най-добре аз да свърша сама тази работа…
— Защо? — учуди се Клеър. Една от сълзите най-сетне се изтръгна от плена, в който я държаха очите ѝ, и се търкулна по бузата ѝ. — Джо каза, че правителството ви е възложило тази задача, господин Барбара… Самият президент!
— Имах известни разногласия с господин Рени и шериф Рандолф по отношение на живото предаване — обясни той. — И се разгорещихме малко. Съмнявам се, че отсега нататък ще се вслушат в някой от съветите ми. Мисля, че едва ли ще се вслушат и в твоето мнение, Джулия. Поне на този етап… Ако Рандолф поне наполовина си разбира от работата, ще изпрати няколко полицаи да вземат каквото има в пожарната и после да отидат в гората. Предполагам, че поне маркучи и ръчни помпи ще се намерят.
Джулия се замисли за момент.
— Хайде да излезем за малко навън, става ли? — обърна се тя към Барби.
Младият мъж погледна смутено към майката на Джо, ала вниманието на Клеър бе насочено другаде. В момента седеше до Нори и утешаваше момичето, което се бе притиснало към рамото ѝ.
— Човече, правителството ми дължи един лаптоп — заяви Джо, докато Барби и Джулия вървяха към входната врата.
— Не съм забравил — отвърна младият мъж. — Благодаря ти, Джо. Справи се чудесно.
— Доста по-добре от загубената им ракета — измърмори Бени.
Барби и Джулия приседнаха на верандата на семейство Макклачи и се загледаха в откриващите се пред тях река Престил, Пийс Бридж и, естествено, градския съвет. Тогава с приглушен и в същото време преливащ от гняв глас жената изрече:
— Работата е там, че никак не си разбира от работата. Ама хич даже.
— Кой?
— Питър Рандолф. Познавам го още от детската градина. Тогава бе световен шампион по напикаване и учихме заедно до дванайсети клас, когато беше член на Спецотряда по дърпане на сутиени. Интелектуалното му ниво беше за три минус, обаче му пишеха четворки, понеже баща му беше член на училищния съвет. Нашият господин Рени се е обградил с тъпаци. Единственото изключение е Андрея Гринъл, но тя пък е наркоманка. Оксиконтин.
— Да, заради проблемите с гърба — кимна той. — Роуз ми каза.
Дърветата в парка бяха загубили достатъчно от листата си, ето защо голяма част от главната улица се виждаше без проблеми от мястото, където седяха. В момента тя изглеждаше призрачно пуста — повечето хора бяха още в „Дипърс“ и разгорещено обсъждаха онова, което току-що бяха видели на екрана, — но тротоарите ѝ съвсем скоро щяха да се изпълнят с потресени, отказващи да приемат истината минувачи, забързани към домовете си. Мъже и жени, които не смееха дори да се запитат какво следва оттук нататък.
Джулия въздъхна и прокара пръсти през косата си.
— Джим Рени си мисли, че ако задържи властта само в своите ръце, впоследствие нещата ще се оправят. Най-малкото за него и приятелите му. Той е от най-гадните политици — себични, твърде егоцентрични, за да осъзнаят, че е време да слязат от сцената, и в същото време долни страхливци под самоуверената си фасада. Загрубее ли играта, въобще няма да се поколебае да изпрати този град по дяволите, стига да спаси себе си по този начин. Страхливият лидер е най-опасен за хората. Ти си този, който трябва да води парада.
— Оценявам доверието ти, но…
— Но това така и няма да се случи, без значение какво искат твоят полковник Кокс и президентът на Съединените щати. Няма да се случи дори и ако петдесет хиляди души направят демонстрация по Пето Авеню в Ню Йорк, носейки плакати с твоята физиономия. Докато този шибан Купол стои над главите ни, нищо подобно няма да стане.