Младши затвори вратата на хладилника и се намести от другата страна на масата. Хвърли на баща си поглед, изпълнен с насмешка (която Големия Джим взе за синовна любов), и си каза, че семейството, което сразява заедно, остава заедно. Поне за известно време. Поне докато това е оправдано…
— В политически план… — измърмори.
Рени старши му кимна и се загледа в сина си, който бе добавил към ранната си закуска освен ко̀ла и голямо парче говежда пастърма.
Не го попита нито „Къде беше?“, нито „Какъв ти е проблемът?“, макар че на безпощадните утринни лъчи бе повече от ясно, че нещо не е наред.
— Беше ми споменал нещо за трупове. В множествено число. Нали така?
— Да — кимна Младши, отхапа голямо парче от пастърмата и отпи от ко̀лата. Кухнята бе неестествено притихнала без бръмченето на хладилника и гъргоренето на кафемашината.
— И тези трупове могат да се озоват на такова място, че да уличат господин Барбара?
— Да. Всичките. — Поредна хапка, поредна глътка. Младши го наблюдаваше изпитателно, без да спира да масажира лявото си слепоочие.
— Възможно ли е тези трупове да бъдат открити днес по пладне примерно?
— Никакъв проблем.
— Заедно с неоспорими доказателства срещу нашия господин Барбара, естествено.
— Да — усмихна се Младши. — Доказателството ни е бетон.
— Май тази сутрин е по-добре да не ходиш в полицията, синко.
— Напротив — изтъкна Младши. — Според мен би изглеждало подозрително, ако не отида. Освен това не съм уморен. Спах с… — Той внезапно замлъкна и поклати глава. — Няма значение, исках да кажа, че успях да се наспя.
Големия Джим не го попита с кого е спал. Имаше си далеч по-важни грижи от това с коя мацка се е търкалял синът му; освен това се радваше, че момчето не е било сред младежите, които бяха мърсували с оня боклук от Мотън Роуд. Да имаш вземане-даване с нея бе сигурен начин да пипнеш нещо и да си прецакаш сериозно здравето.
„Той вече си го е прецакал — прошепна един глас в съзнанието на Рени старши. Навярно заглъхващият глас на покойната му жена. — Погледни го само.“
Да, вероятно бе точно така, ала точно тази сутрин хранителното разстройство на сина му (или каквото там го тормозеше) не беше сред приоритетите му.
— Не съм ти казал да се връщаш в леглото. Искам да излезеш да патрулираш и да ми свършиш една работа. Само гледай да си далеч от „Фуд Сити“, докато я вършиш. Очаквам там да възникнат… някои проблеми.
Лицето на Младши се оживи.
— Какви проблеми?
Баща му предпочете да не навлиза в подробности.
— Можеш ли да намериш Сам Вердро?
— Естествено. Ще бъде в мръсната си съборетина на Год Крийк Роуд. Обикновено само спи вътре, но днес очаквам да стои буден и да трепери неудържимо в делириум тременс. — Младши се изхили, след което внезапно потръпна и възобнови масажа на слепоочието си. — Наистина ли искаш аз да говоря с него? Точно в момента не е сред най-големите ми фенове. Сигурно даже ме е изтрил от френдовете си във „Фейсбук“.
— Не разбирам.
— Това беше шега, тате. Забрави.
— Мислиш ли, че отношенията ви ще се затоплят, ако му предложиш три литра уиски? И още повече по-късно, ако свърши добре работата?
— Майтапиш ли се? Даже ако му предложа половин чаша от най-долнопробното вино, дъртият смрадливко ще ми разцелува краката, а какво остава за три литра уиски!
— Можеш да вземеш уискито от „Браунис“ — каза Големия Джим. Освен че предлагаше бакалски евтинийки и порносписания, „Браунис“ беше и един от трите магазина за алкохол в Честърс Мил, за които местната полиция — естествено! — имаше ключ. — Обаче използвай задната врата. Да не те види някой, че влизаш.
— Какво се изисква от Сам Мърляча срещу пиячката?
Баща му обясни и Младши го изслуша съвършено безстрастно… с изключение на това, че кървясалите му очи живнаха за кратко. Имаше само един въпрос:
— Ще се получи ли?
Големия Джим кимна:
— Ще се получи. Усещам го.
Младши отхапа отново от пастърмата и отпи поредна глътка ко̀ла.
— Аз също, тате — измляска той. — Аз също.
7.
Щом Младши излезе, Големия Джим отиде в кабинета си. Полите на белия му халат се развяваха величествено около него. Отвори централното чекмедже на бюрото си и взе оттам мобилния си телефон. По принцип гледаше да не го ползва много-много — според него тези неща бяха дяволски творения, които само насърчаваха безнравственото и безполезно дърдорене и може би единствено Господ Бог знаеше колко безценни човекочаса бяха изгубени в безсмислени празни приказки… Да не говорим за зловредните лъчи, с които пържеха мозъците на онези, които ги ползваха…