— Тоби се опита да им заповядва — отбеляза Барби.
— А да даваш заповеди на побесняла тълпа е все едно да заповядваш на някой мравуняк.
— Въпреки това не знам какво да им…
— Аз ще ти кажа — усмихна ѝ се той и заговори бавно и спокойно. И за нейна изненада думите му я накараха да се почувства по-спокойна. Щом приключи, той махна с ръка на Линда Евърет. Двете с Джаки се приближиха към него, като всяка бе прегърнала другата през кръста.
— Можеш ли да се свържеш със съпруга си? — попита Барби.
— Стига мобилният му да е включен…
— Кажи му да дойде тук — с линейка, ако може. А ако не си вдигне телефона, вземи някоя от полицейските коли и отиди в болницата.
— Той си има пациенти…
— Тук също има пациенти, само дето още не го знае. — И Барби посочи към Джини Томлинсън, която седеше на земята, опряла гръб в тухления зид на супермаркета, с притиснати към кървящото си лице ръце. Джина и Хариет Бигълоу бяха приклекнали от двете ѝ страни, ала щом Джина се опита да спре кървенето от драстично деформирания нос на старшата сестра, тя извика силно от болка и обърна главата си на другата страна. — Като се започне с една от двете му останали опитни сестри, ако не греша.
— Какво смяташ да правиш? — попита Линда, докато разкопчаваше калъфчето на мобилния си телефон на колана.
— Двамата с Роуз ще ги накараме да престанат. Нали, Роуз?
12.
Роуз пристъпи прага на „Фуд Сити“ и застина неподвижно, потресена от хаоса пред погледа ѝ. Във въздуха се носеше парливият мирис на оцет, примесен с този на саламура и бира. По линолеума на пътека номер три се виждаха огромни петна от горчица и кетчуп, а над пътека номер пет се издигаше бял облак от захар и брашно. Хората обаче невъзмутимо бутаха натоварените си колички през него, макар че повечето кашляха и бършеха очите си. Други колички лежаха преобърнати, най-вероятно заради осеяния с разпилени бобови зърна участък недалеч от тях.
— Остани тук за секунда — помоли я Барби, макар че Роуз не помръдваше; стоеше като статуя, притиснала мегафона към гърдите си, и наблюдаваше унесено случващото се, все едно бе хипнотизирана.
Недалеч от плячкосаните касови апарати Барби откри човека, когото търсеше. Джулия бе застанала там и трескаво снимаше.
— Зарежи това и ела с мен — каза ѝ той.
— Не мога, няма кой друг да снима вместо мен. Не знам къде е Пит Фрийман, а пък Тони…
— Трябва не да снимаме хората, а да ги спрем, преди да се е случило нещо много по-лошо.
И Барби ѝ посочи Фърн Бауи, който мина покрай тях с пълна кошница в едната ръка и бира в другата. Веждата му бе сцепена и кръвта течеше по лицето му, ала той изобщо не го забелязваше, съдейки по доволната му физиономия.
— Как?
Поведе я към Роуз.
— Готова ли си, Роуз? Време е за твоето шоу.
— Аз… ами…
— Запомни — най-важното е да говориш спокойно. Не се мъчи да ги спреш; просто се опитай да намалиш малко градусите.
Роуз си пое дълбоко дъх и доближи мегафона към устните си.
— ЗДРАВЕЙТЕ НА ВСИЧКИ, АЗ СЪМ РОУЗ ТУИЧЪЛ ОТ „ДИВАТА РОЗА“.
Няколко души се изхилиха, след което се огледаха, сякаш очакваха и другите да последват примера им. На пътека номер седем обаче Карла Венциано изведнъж се смути и помогна на Хенриета Клавард да се изправи на крака. „В крайна сметка има достатъчно ориз и за двете ни — каза си Карла. — Защо изобщо се държах така?“
Барби кимна на Роуз да продължи, прошепвайки ѝ „кафе“. Някъде в далечината се разнесе сирената на приближаващата се линейка.
— КОГАТО ПРИКЛЮЧИТЕ, ЕЛАТЕ В РЕСТОРАНТА ЗА КАФЕ. ПРЯСНО СВАРЕНО Е, ЗАВЕДЕНИЕТО ЧЕРПИ.
Неколцина изръкопляскаха, но някой изрева:
— На кого му е притрябвало кафе? Имаме си БИРА!
Този изблик на остроумие бе посрещнат с одобрителни възгласи и смях.
Джулия подръпна Барби за ръкава. Намръщеното ѝ чело му напомни за гримасите, с които някои представители на републиканците често изразяваха възмущението си от едно или друго обществено явление.
— Те не пазаруват, а крадат.
— Уводна статия ли ще пишеш, или ще ми помогнеш да ги спрем, преди някой да бъде убит заради пакет кафе?
Тя се замисли и кимна, а намръщената ѝ физиономия бе озарена от онази очарователна усмивка, която той неусетно бе започнал много да харесва.
— В думите ви има резон, господин полковник — подхвърли Джулия.
Барби се обърна към Роуз и ѝ даде знак с ръка, сякаш въртеше манивела. Тя го разбра и заговори отново, а той поведе двете жени по пътеките между стелажите, като започна с безжалостно плячкосания щанд с деликатеси (никога не бе изглеждал по-празен) и млечната секция. Беше нащрек, ако някой случайно реши да попречи на делото им, ала за щастие нямаше подобни опити. Роуз постепенно набираше кураж и самоувереност, а супермаркетът утихваше. Хората започваха да се разотиват. Повечето бутаха пазарски колички, претъпкани с провизии, ала въпреки това Барби го смяташе за добър знак. Колкото по-скоро се махнеха оттук, толкова по-добре… независимо какво количество продукти щяха да отнесат със себе си. Изключително важно беше и да се отнасят с тях като с купувачи, а не като с грабители. Барби беше убеден, че ако върнеш на някого (без значение мъж или жена) неговото самоуважение, в повечето случаи ще му върнеш и способността да мисли и да разсъждава трезво.