5.
Някак си успя да накара бебето да стои неподвижно достатъчно дълго време, за да залепи три лейкопласта върху раната и да смени потничето му с единственото друго чисто (надписът отпред гласеше: „МАЛКОТО ДЯВОЛЧЕ НА МАМА“). После се облече, докато Литъл Уолтър пълзеше в кръг по земята. Неистовият му плач бе утихнал до откъслечни подсмърчания и хлипания. Първата стъпка по тоалета й бе да захвърли подгизналите от кръв бикини в кофата за боклук и да обуе нови. После попи слабините си с домакинска кърпа и си приготви още една за по-нататък. Все още кървеше. По-слабо отпреди, но и най-тежкият й цикъл бледнееше пред сегашното й състояние. И понеже кръвоизливът бе продължил през цялата нощ, сега леглото й бе цялото в кръв.
Тя приготви раницата с нещата на бебето, след което го взе на ръце. Изведнъж й се стори по-тежък от обикновено и почувства как невидимо острие я пронизва „Там Долу“; остра, пулсираща болка, напомняща симптомите на хранително отравяне.
— Отиваме в здравния център — заяви тя. — Не се тревожи, Литъл Уолтър. Доктор Хаскел ще се погрижи и за двама ни. Освен това момчетата няма защо да се притесняват от белезите. Често момичетата дори ги смятат за секси. Ще карам възможно най-бързо и ще пристигнем там за нула време. — Тя отвори вратата. — Всичко ще бъде наред.
Ала раздрънканата й старичка тойота изобщо не беше наред. „Извънредните сътрудници“ бяха продупчили предните гуми. В продължение на няколко секунди Сами не можеше да откъсне поглед от колата, а чувството на обреченост, което я връхлетя, надминаваше дори най-мрачните й мисли от последните часове. Отчаяна, но кристално ясна идея прекоси съзнанието й — да си раздели останалите „дриймбоути“ с Литъл Уолтър. Можеше да сдъвче неговия и да го сложи в шишенцето му с биберон, което той наричаше „биби“. Щеше да прикрие вкуса с шоколадово мляко. Литъл Уолтър обожаваше шоколадовото мляко. Дръзката мисъл бе съпроводена от заглавията на две от любимите стари плочи на Фил: „Нищо няма значение“ и „Защо да не го сторя?“
Сами рязко потрепери и прогони тази идея.
— Не съм такава майка — каза тя на бебето си.
Начинът, по който то я погледна, й напомни за Фил, но в хубавия смисъл; онова, което загатваше за отнесеност при изчезналия й съпруг, изглеждаше като трогателна наивност у сина й. Тя го целуна по нослето и Литъл Уолтър се усмихна. Усмивката му бе прекрасна, обаче лентичките лейкопласт на челото му се обагряха в червено. Това не беше никак прекрасно.
— Малка промяна в плана — обяви Сами и влезе обратно в караваната. В началото не можа да се сети къде е сложила бебешкото кенгуру, но накрая го зърна — зад онова, което отсега нататък щеше да нарича мислено „Дивана на изнасилването“. Вдигна Литъл Уолтър (при което коремът отново я заболя) и криво-ляво успя да го напъха вътре. Кърпата, която бе подпъхнала в бельото си, й се струваше зловещо подгизнала, ала щом провери дъното на клина си, по него не се виждаха петна. Това бе добър знак.
— Готови ли сме за разходка, Литъл Уолтър?
Бебето само притисна бузка в гърдите й. Понякога фактът, че още не говори, я тревожеше — имаше приятелки, чиито шестнайсетмесечни дечица дърдореха по цели изречения, докато Литъл Уолтър използваше само девет-десет думички, но не и тази сутрин. Тази сутрин си имаше други грижи.
Денят бе изненадващо топъл за последната седмица на октомври. Небето сияеше в най-бледия нюанс на синьото, а слънчевата светлина бе някак мътна. Сами почувства как потта избива почти едновременно по лицето и врата й, а и слабините я боляха доста силно. Нещо повече — болката се засилваше с всяка стъпка. Замисли се дали да не се върне в караваната, за да глътне един аспирин, ала се сети, че аспиринът засилва кървенето. Освен това… да си го кажем направо, разполагаше ли с аспирин? Май не.
Имаше и нещо друго — нещо, което не смееше да признае пред себе си. Боеше се, че върне ли се веднъж в караваната, няма да има силите (и куража) да излезе отново навън.