На предното стъкло, до лявата чистачка, се мъдреше бяло листче. В горната му част сред маргаритки бе щампован надписът: „Напомняне от САМИ“. Вероятно бе откъснато от кухненското й тефтерче, помисли си тя, и почувства как се изпълва с гняв. Под маргаритките бе надраскано: „Раздрънкай се и гумите ще са само началото.“ Под това изречение някой друг бе добавил: „Следващия път може да те обърнем и да се позабавляваме в задния двор.“
— Мечтай си, копеле! — измъчено прошепна тя.
Смачка на топка бележката и я захвърли до спуканата предна гума. Горката стара корола изглеждаше посърнала и тъжна също като нея. Сами закрачи по алеята, спирайки в края й, за да се подпре на пощенската кутия за няколко секунди. Металната й повърхност бе затоплена от слънцето, което започваше да напича и да разлива горещи вълни по шията й. Нямаше почти никакъв ветрец. Нали октомври трябваше да е прохладен и ободряващ, помисли си тя. Може би всичко бе заради глобалното затопляне. После обаче й хрумна, че точната дума е не „глобално“, а „локално“.
Мотън Роуд се простираше пред нея пустеещ и сив. На около километър и половина вляво се издигаха кокетните нови къщички на Източен Честър, където баровците и баровките на Честърс Мил се връщаха след залеза на кариерите си в офисите и банките в Луистън-Обърн. Вдясно се намираше търговската част на града. Там беше и здравният център.
— Готов ли си, Литъл Уолтър?
Бебето нито отрече, нито потвърди. Сумтеше си тихичко, сгушено в рамото й, и лигавеше тениската й. Сами си пое дълбоко дъх, помъчи се да игнорира пулсиращата болка, идваща от „Там Долу“, нагласи кенгуруто и се запъти надясно.
Когато сирената на градския съвет започна да сигнализира за пожара, в първия момент Сами си помисли, че има халюцинации, което никак не беше добре. После обаче зърна дима и с облекчение установи, че е далеч на запад. Не представляваше заплаха за нея и Литъл Уолтър, нито я засягаше по някакъв начин… Освен ако по пътя не минеше някой, който иска да огледа отблизо пораженията от огъня. И ако този някой бе достатъчно добронамерен, можеше дори да я откара до здравния център.
Тя започна да си тананика парчето на Джеймс Макмърти, което бе доста популярно последното лято, ала щом стигна до: „В осем без четвърт всичко замира и няма отде да си купиш ти бира“, внезапно замлъкна. Гърлото й бе пресъхнало и нямаше глас. Тя примигна и установи, че има опасност да падне в канавката, и то в отсрещната страна на шосето. Значи се бе лутала по пътя… Идеална възможност някой шофьор да я блъсне, вместо да я вземе на стоп!
Тя погледна през рамо, надявайки се да зърне поне една кола, но шосето пустееше и ако беше малко по-горещо, над асфалта със сигурност щеше да трепти мараня.
Сами се върна откъм тази страна на шосето, покрай която бе започнала прехода си. Усещаше, че залита, а краката й сякаш бяха от желе. „Като пиян моряк съм — мина й през ума. — Пиян моряк раа-ноо сутринта.“ Само дето вече не беше сутрин, а следобед, бе проспала почти целия ден и когато погледна надолу, видя, че дъното на клина й е оцветено в мораво, също като бикините, които бе изхвърлила в кошчето. „Няма да може да се изпере, а и имам само два други клина, които ми стават…“ Тогава се сети, че единият от двата имаше голяма дупка на седалището, и се разплака. Сълзите донесоха приятна хладина на пламналите й страни.
— Всичко е наред, Литъл Уолтър — каза. — Доктор Хаскел ще се погрижи и за двама ни. Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Наред като сладолед. Като…
Ненадейно пред очите й разцъфна черна роза и силите й я напуснаха съвсем. Тя почувства как контролът над мускулите й се оттича от тях като вода. Залитна и докато падаше, съзнанието й бе прорязано от една тревожна мисъл: „Настрани! Завърти се настрани! Внимавай да не смачкаш бебето!“
Поне в това успя и в следващия миг вече лежеше на банкета на Мотън Роуд, без да помръдва под мътната светлина на жаркото слънце, което подхождаше повече за юли, отколкото за октомври. Литъл Уолтър се събуди и започна да плаче. Опита се да се измъкне от кенгуруто, обаче не можа; Сами добре го бе пристегнала и сега бебето бе заклещено вътре. На челото му кацна муха, вкуси от кръвта, процеждаща се през лейкопласта, и отлетя. Навярно за да докладва пред въздушния щаб за лакомството и да се върне с подкрепления.
Скакалците цвърчаха в тревата.
Градската сирена виеше.
Приклещен на гърдите на припадналата си майка, Литъл Уолтър плака в продължение на няколко минути, след което се отказа и остана да лежи притихнал в кенгуруто. Очичките му гледаха апатично наоколо, а изпод меката му косица се появяваха едри капки пот, които се търкулваха по нараненото му челце.