10.
Младши стоеше в подножието на паянтовите стълби, водещи към дрогерията на Сандърс, и се чудеше дали силното му главоболие ще му позволи да ги изкачи. Може би. По всяка вероятност. От друга страна, не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че на половината път черепът му ще се пръсне като новогодишен фойерверк. Петното отново танцуваше пред погледа му, подскачайки в унисон с пулса му, ала вече не беше бяло, а яркочервено.
„Много по-добре щеше да ми е в тъмното — помисли си той. — В килера, заедно с приятелките ми.“
Е, ако всичко вървеше по план, после спокойно можеше да иде там. В този момент килерът на Маккейновата къща на Престил Стрийт му се струваше най-хубавото място на света. Естествено, Когинс също беше там, но какво от това? Винаги можеше да изблъска посрания евангелист встрани. Важното бе пасторът да остане скрит — поне за известно време. И то не за да защити баща си (нито умираше от желание да го прави, нито беше изненадан от постъпката му; винаги бе знаел, че Големия Джим Рени е способен да убие някого), а за да скрои шапката на Дейл Барбара.
„Ако изиграем добре картите си, ще постигнем много повече от това да го разкараме от пътя си — беше казал баща му тази сутрин. — Ще можем да го използваме, за да обединим града пред лицето на кризата. Имам нещо наум и за онази проклета вестникарка. Ние сме един отбор, синко…“ При тези думи баща му бе положил топлата си месеста длан на рамото му.
Така си беше. Може би не завинаги, но поне за известно време и двамата теглеха една и съща шейна. И щяха да се погрижат за Ба-а-арби. Младши даже си мислеше, че като нищо именно Барби можеше да е виновен за пристъпите му на главоболие. Ако наистина бе воювал отвъд Океана — в Ирак, както се говореше, можеше да си е донесъл някои дяволски сувенири от Близкия изток. Примерно отрова. Колко пъти Младши се бе хранил в „Дивата роза“, без да подозира нищо… Барбара с лекота можеше да му сипе нещичко в храната. Или в кафето. А ако готвачът не беше свършил лично работата, колко му костваше да накара Роуз да я свърши вместо него? Нищо! Много ясно — та нали тази мръсница също беше омагьосана от него.
Младши изкачваше бавно стъпалата, като на всяко четвърто спираше за кратка почивка. В крайна сметка главата му не експлодира и когато стигна до върха, бръкна в джоба си за ключа, който Анди Сандърс му беше дал. Отначало не можа да го намери и за момент си помисли, че може да го е изгубил, обаче после го напипа под някакви дребни монети.
Озърна се. Няколко души се връщаха от „Дипърс“, ала никой не погледна към площадката, където стоеше. Площадката пред апартамента на Барби. Пъхна ключа в ключалката, завъртя го, отвори вратата и влезе.
Не включи осветлението, макар че генераторът на Сандърс по всяка вероятност работеше и захранваше апартамента. Сумракът направи пулсиращото петънце пред очите му не толкова забележимо. Младши се огледа любопитно наоколо. Видя доста книги — почти всички полици бяха отрупани с книги. Смяташе ли Ба-а-арби да ги остави тук, когато напуснеше града? Или се бе разбрал — вероятно с Петра Сиърлс, която работеше на долния етаж — да му ги изпрати после някъде? Ако беше така, навярно бе уредил и транспортирането на килима в дневната — някакъв евтин боклук с изображение на камила отгоре му, който сигурно беше купил от някоя местна разпродажба, когато не е бил зает с пускане на отрова в нечия храна или мърсуване с малки момченца.
В крайна сметка обаче Младши си каза, че Ба-а-арби едва ли бе стигнал чак дотам. И защо да го прави, при положение че не е имал никакво намерение да заминава? И след като му хрумна тази мисъл, се зачуди защо не бе видял логиката в нея по-рано? Да, по всичко си личеше, че на готвача му харесва тук и не би си тръгнал по своя воля. Беше щастлив като личинка на муха в кучешко говно.
„Намери нещо, за което не е дрънкал наляво и надясно — беше го инструктирал баща му. — Нещо, което си е само негово. Разбираш ли ме?“
„За тъпак ли ме мислиш, татко? — помисли си Младши сега. — Ако съм тъпак, как така точно аз спасих задника ти снощи?“
Ядосан, баща му бе замахнал да го удари, ала в крайна сметка се бе въздържал. Никога не бе удрял Младши като хлапе — нещо, което синът си обясняваше с влиянието на покойната му майка. А сега Големия Джим вероятно се беше въздържал, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че започне ли веднъж, няма да спре.
— Какъвто бащата, такъв и синът — изрече Младши и се изкикоти. Главата мигом го заболя, обаче въпреки това продължи да се кикоти. Не казваха ли хората, че смехът е най-доброто лекарство?